— Ето че се запознахме — възторжено повтаряше Романов, като се движеше около мен и размахваше напарфюмираната си кърпичка. — Ето че се запознахме. Е, влизай. — И той отвори вратата, която водеше към съседната стая — малък кабинет с писалище и два стола. — Сядай. За нищо на света не можеш позна защо съм те извикал. Запали си цигара.
Той затършува в документите, които бяха на бюрото.
— Как ти е името, презимето?
Казах му.
— А кога си роден?
— През 1907-а.
— Юрист ли си?
— Всъщност не съм, но през втората половина на двадесетте години следвах в Московския университет, в юридическия факултет.
— Значи си юрист. Чудесно. Сега стой тук, а аз ще се обадя където трябва и — потегляме.
Романов се измъкна от стаята и скоро след това в трапезарията изключиха музиката и се поведе телефонен разговор.
Задрямах, както си седях на стола. Дори взех нещо да сънувам. Романов ту изчезваше, ту отново изникваше.
— Слушай. Имаш ли някакви лични вещи в бараката?
— Всичко си е при мен.
— Чудесно, наистина чудесно. Сега ще дойде колата и ще тръгваме. Знаеш ли къде? Можеш ли позна? В самия Хатинах, в Управлението! Ходил ли си там? Е, шегувам се, шегувам се…
— Все ми е едно.
— Много добре.
Събух се, разтрих с ръце пръстите на краката си, пренавих си партенките.
Стенният часовник отмери с махалото единадесет и половина. Дори ако това за Хатинах беше шега, все едно днес вече отпада да ходя на работа.
Наблизо забуча кола, светлината на фаровете се плъзна по кепенците на прозорците и опря в тавана на кабинета.
— Да тръгваме, да тръгваме.
Романов беше с бяла полушубка, с якутски калпак и шарени, меки ботуши от еленова кожа.
Закопчах ватенката си, стегнах я с препаската, подържах ръкавиците си над печката.
Излязохме при колата. Беше камионетка с отворена каросерия.
— Колко градуса е днес, Миша? — попита Романов шофьора.
— Шестдесет, другарю инспектор. Освободиха от работа нощните бригади.
Значи и нашата, шмельовската си е в къщи. Излиза, че не ми е провървяло кой знае колко.
— Е, Андреев — рече инспекторът, като подскачаше наоколо ми. — Ти се качи отзад. Близо е. А Миша ще кара по-бързичко. Нали, Миша?
Шофьорът си премълча. Качих се в каросерията, свих се на кълбо, прегърнах краката си с ръце. Романов се мушна в кабината и потеглихме.
Пътят беше лош и така камионетката ме подмяташе, че не замръзнах.
Не ми се мислеше за нищо, пък и на студено не може да се мисли.
След около два часа се появиха светлини и колата спря до една двуетажна къща от дървени трупи. Навсякъде беше тъмно и само в един прозорец на втория етаж имаше светлина. Пред широкия вход стояха двама часови с овчи кожуси.
Ето че пристигнахме, много добре. Нека той да почака тук.
— И Романов изчезна нагоре по широките стълби.
Беше два през нощта. Навсякъде тъмно. Светеше само лампата над писалището на дежурния.
Не чакахме много. Романов — той вече беше успял да се преоблече с милиционерска униформа — изтича надолу по стълбите и замаха с ръце.
— Насам, насам.
Заедно с помощник-дежурния тръгнахме нагоре и в коридора на втория етаж спряхме пред врата, на която пишеше: „Ст. инспектор от МВД Смертин“. Този толкова страшен псевдоним (нямаше как да е истинското му име) ми направи впечатление дори на мен въпреки безкрайната ми умора.
„Прекалено за псевдоним…“ — помислих си, но трябваше да влизам, да прекося огромната стая с портрета на Сталин, който заемаше цяла една стена, за да се спра пред едно гигантско писалище и да разглеждам бледото червеникаво лице на човека, който бе прекарал целия си живот в такива точно стаи.
Романов се бе прегънал до бюрото в почтителен поклон.
Неизразителните сини очи на старшия инспектор другаря Смертин се спряха върху мен. Спряха се за много кратко — той търсеше нещо на писалището, разместваше някакви документи. Услужливите пръсти на Романов намериха това, което му трябваше.
— Презиме? — попита Смертин, като се вглеждаше в документите.
— Име и бащино?
— По кой член?
— На колко години?
Отговорих му.
— Юрист ли си?
— Юрист съм.
Бледото лице се вдигна от бюрото.
— Подавал ли си жалби?
— Подавал съм.
Смертин започна да сумти.
— Заради хляба ли?
— И заради хляба, и просто така.
— Добре. Отведете го.
Не направих никакъв опит да си изясня нещо, да попитам. Защо ли? Нали не бях на студа, в нощния златодобивен забой. Нека да изяснят каквото щат.
Дойде помощник-дежурният с някаква бележка и ме поведоха през тъмното селище към самия му край, където под охраната на четири караулни кули зад тройната ограда от бодлива тел се намираше „изолаторът“, лагерният затвор.