Минахме в другия край на огромната столова. Там, до стената, седеше свит някакъв човек с ватенка и шапка бамлагерка — черна фланелена ушанка.
— Сядай тук — нареди ми сипаничавият.
Послушно се отпуснах на пода до споменатия човек. Той дори не ме погледна.
Сипаничавият и непознатият боец се запиляха нанякъде. При нас остана „моят“ млад конвоен.
— Правят си почивка, разбра ли? — изведнъж ми зашепна човекът с арестантската шапка. — Нямат право.
— Да, излезе им душата — казах аз. — Да правят каквото щат. Теб какво ти влиза в работата?
Той вдигна глава:
— Казвам ти, че нямат право…
— А къде ни карат? — попитах.
— Тебе — не знам, а мен — в Магадан. На разстрел.
— На разстрел ли?
— Да, имам присъда. От западното управление. От Сусуман съм.
Това никак не ми хареса. Но нали не знаех „реда“, процедурния ред на смъртната присъда. Замълчах смутено.
Сипаничавият боец заедно с новия ни спътник се появиха.
Започнаха да си приказват нещо. Щом конвоят се увеличи, бойците станаха по-резки в държането си с нас, по-груби. Вече не ми купуваха чорба.
Пътувахме още няколко часа и в една столова към нас се присъединиха още трима затворници — „етапът“, „партидата“ ни вече доста нарасна.
Тримата нови бяха на неопределена възраст като всички колимски мърши; с подпухнала бяла кожа, което говореше за глад, за скорбут. Лицата им бяха покрити с петна от измръзвания.
— Къде ви карат?
— В Магадан. На разстрел. Осъдени сме.
Лежахме отзад в камионетката, сгърчени, притиснати до коленете и гърбовете на съседите си. Колата имаше добри ресори, „трасето“ беше прекрасен път, почти не усещахме друсането и — започнахме да замръзваме.
Викахме, стенехме, ала конвоят бе неумолим. Трябваше още по светло да стигнем до Спорний.
Осъдените на разстрел молеха да се „попритоплят“ поне пет минути.
Автомобилът влетя в Спорний, когато лампите вече бяха запалени.
Дойде сипаничавият:
— Ще прекарате нощта в лагерния изолатор, а на сутринта ще продължим по-нататък.
Бях замръзнал до мозъка на костите си, тялото ми сякаш бе изтръпнало и с последни сили тропах с крак по снега. Не успявах да се стопля. „Бойците“ все не можеха да открият лагерното началство. Най-сетне след един час ни отведоха в леденостудения лагерен изолатор. Стените бяха покрити със скреж, а подът — с ледена кора. Някой донесе кофа с вода. Ключът се превъртя в ключалката. А дърва? А печка?
Тук, през същата тази нощ в Спорний, повторно ми премръзнаха и десетте пръста на краката, докато безуспешно се опитвах да заспя поне за миг.
Сутринта ни изведоха навън и ни качиха в камионетката. Край нас прелитаха хълмове, хриптяха насрещни коли.
Камионетката ни се измъкна от прохода и толкова се стоплихме, че не ни се пътуваше за никъде, искаше ни се да поспрем, да походим поне малко по тази чудесна земя.
Разликата бе десетина градуса, не по-малко. А и вятърът беше такъв един топъл, едва ли не пролетен.
— Конвой! Да слезем по нужда!… — Как да кажеш на бойците, че се радваме на топлината, на южния вятър, на това, че сме се отървали от смразяващата душите ни тайга.
— Хайде, слизай!
На конвоя също му беше приятно да се поразтъпче, да запали цигара. Моят радетел за справедливост вече отиваше към един от войниците:
— Бива ли да попушим, гражданино боец?
— Ще попушим. Върви си на мястото.
Един от новите не искаше да слиза от колата. Но след като видя, че „пооправянето“ се проточи, се премести по към края и ме повика с ръка.
— Помогни ми.
Протегнах ръце към безсилния мръшляк, изведнъж усетих необикновената лекота на тялото му, някаква предсмъртна лекота. Отдалечих се. Като се държеше с две ръце за камиона, човекът направи няколко крачки.
— Колко е топло. — Но очите му бяха мътни, безизразни.
— Хайде, тръгваме, тръгваме. Минус тридесет градуса е.
С всеки изминал час ставаше все по-топло.
В столовата на селището Палатка конвоят обядва за последен път. Сипаничавият ми купи килограм хляб.
— Вземи, бял е. Довечера ще пристигнем.
Когато под нас се появиха огньовете на Магадан, валеше ситен сняг. Температурата беше около минус десет. Нямаше вятър. Снегът падаше почти отвесно — ситни-ситни снежинки.
Камионетката спря пред районното отделение на МВД. Конвоят влезе вътре.
На входа се появи някакъв цивилен без шапка. Държеше отворен плик.
Той извика нечие име с привичен, ясен глас. Човекът с лекото тяло изпълзя по негов знак настрана.
— В затвора!
Цивилният изчезна в сградата и тутакси се появи отново.
Държеше друг плик.
— Иванов?
— Константин Иванович.