— В затвора!
— Угрицки Сергей Фьодорович!
— В затвора!
— Симонов Евгений Петрович!
— В затвора!
Не се сбогувах нито с охраната, нито с пътуващите заедно с мен до Магадан. Не е прието.
Пред вратата на районното управление останахме само аз с моя конвой.
Цивилният се показа на прага с плик в ръка.
— Андреев! В районното! Сега ще ви дам разписка — каза той на конвоя.
Влязох вътре. Първо се огледах за печка. Видях радиатора на централното отопление. Зад дървената преграда имаше дежурен. Телефонен апарат. По-бедно, отколкото при другаря Смертин в Хатинах. Може би защото онзи беше първият подобен кабинет в колимския ми живот?
Нагоре по коридора стръмна стълба водеше към втория етаж.
Не се наложи да чакам дълго. Отгоре слезе същият онзи цивилен, който ни бе посрещнал отвън.
— Вървете след мен.
По тясната стълба се изкачихме на втория етаж и спряхме пред вратата, на която пишеше: „Я. Атлас, ст. инспектор“.
— Седнете.
Седнах. В миниатюрния кабинет централно място заемаше писалището. Документи, папки, някакви списъци.
Атлас беше на тридесет и осем-четиридесет години. Възпълен мъж, чернокос, започнал да пооплешивява.
— Презиме?
— Андреев.
— Име, бащино, по кой член, с каква присъда?
Отговорих му.
— Юрист?
— Юрист.
Атлас скочи от мястото си и заобиколи бюрото: „Прекрасно!“.
— С вас ще говори капитан Ребров!
— Кой е капитан Ребров?
— Началникът на СПО. Слезте долу.
Върнах се на предишното си място до радиатора. Като поразмислих върху чутото, реших овреме да изям белия хляб, който ми беше дал конвоят. Баката с вода и вързаното за нея канче бяха до мен. Стенният часовник тиктакаше равномерно. В полудрямка чух как някой мина край мен с бързи крачки нагоре и дежурният ме събуди.
— При капитан Ребров.
Съпроводиха ме до втория етаж. Вратата на един малък кабинет се отвори и чух рязък глас:
— Насам, насам!
Обикновен кабинет, малко по-голям от онзи, в който бях преди около два часа. Капитан Ребров беше впил в мен стъклен поглед. В ъгъла на писалището имаше недопита чаша чай с лимон и оглозгана кора от кашкавал в една чинийка. Телефони, папки. Портрети.
— Презиме?
— Андреев.
— Име, бащино? По кой член? С какво присъда?
— Юрист?
— Юрист.
Капитан Ребров се надвеси над бюрото, приближи до мен стъклените си очи и ме попита:
— Познавате ли Парфентиев?
— Да, познавам го.
Парфентиев ми беше бригадир в забойната бригада на рудника още преди да попадна в бригадата на Шмельов. Оттам ме прехвърлиха при Потураев, сетне — при Шмельов. При Парфентиев бях работил няколко месеца.
— Да. Познавам го. Беше ми бригадир, Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
— Така. Добре. Значи познавате Парфентиев?
— Да, познавам го.
— А Виноградов?
— Виноградов не познавам.
— Виноградов, председателя на Далекоизточния областен съд?
— Не го познавам.
Капитан Ребров запали цигара, смукна дълбоко и продължи да ме гледа, като си мислеше за нещо свое.
Сетне я угаси в чинийката.
— Значи познаваш Виноградов и не познаваш Парфентиев?
— Не, не познавам Виноградов…
— А, да. Познаваш Парфентиев и не познаваш Виноградов. Добре!
Капитан Ребров натисна бутона на звънеца. Вратата зад гърба ми се открехна.
— В затвора!
Чинийката с фаса и с недоизяденото парченце кашкавал останаха на бюрото в кабинета на началника на СПО — отдясно, до гарафата с вода.
Конвоят ме водеше посред нощ през спящия Магадан.
— Мърдай по-живо.
— Няма закъде да бързам.
— Без приказки! — боецът измъкна пистолета си. — Ще те застрелям като куче. Лесно ще те мина в разход.
— Няма да стане — отвърнах. — Ще отговаряш пред капитан Ребров.
— Върви, гад!
Магадан е малко градче. Скоро стигнахме до „Къщата на Васков“, както наричат местния затвор. Когато се е строил Магадан, Васков е бил заместник на Берзин. Дървеният затвор е бил едно от първите магадански здания. Беше запазил името на човека, който го е построил. В Магадан отдавна има затвор от камък, но и тази нова, „благоустроена“ по последна дума на пенитенциарната техника сграда се нарича „Къщата на Васков“.
След кратки преговори със стражата ме вкараха в двора на „Къщата на Васков“. Ниското малко здание на затвора беше сковано от тежки дървени трупи. Оттатък двора имаше две „палатки“ — дъсчени бараки.
— Във втора — чу се зад мен нечий глас. Хванах дръжката на вратата, отворих и влязох.
По двуетажните нарове бяха налягали хора. Но не плътно един до друг. Подът беше от пръст. Печката — половин варел с дълги железни крака. Миришеше на пот, на лизол и на мръсни тела.