— Никога не говорете така! — сгълча я Джунко, докато й помагаше да влезе във ваната и да се потопи в горещата вода. — Предстои ви дълъг живот. Толкова сте красива! Ще се омъжите, ще имате деца — после се доближи и прошепна в ухото й: — Капитанът ви благодари, че сте му останали вярна. Заръча ми да се грижа за вас от негово име.
„Какво могат да направят жените в този мъжки свят?“ помисли си Каеде. „На каква закрила можем да разчитаме? Някой в състояние ли е да се грижи за мен?“
Тя си спомни отражението на собственото си лице в огледалото и изпита копнеж да го зърне отново.
Трета глава
Чаплата пристигаше в градината всеки следобед, прелиташе като сив призрак над зида, свивайки се по невероятен начин, след което се изправяше в изкуственото езеро, потопила крака във водата, и застиваше там като статуя на Джизо3. Червените и златистите шарани, които владетелят Отори се забавляваше да храни, бяха твърде големи за нея, но тя оставаше в това положение, без да помръдва, минути наред, докато някое злочесто създание забравеше за присъствието й и дръзнеше да помръдне във водата. Тогава чаплата нанасяше мълниеносно своя удар и с гърчещата се дребна жертва в човката отново се отправяше в полет. Първите няколко маха на крилата бяха като внезапно потракване на ветрило, но след това тя се отдалечаваше така безшумно, както бе дошла.
Дните все още бяха твърде горещи, с омаломощаващата жега на есента, която човек копнееше да свърши и в същото време не искаше да отминава с ясното съзнание, че този безпощаден зной, макар и едва поносим, ще е последният за годината.
Живеех в имението на владетеля Отори вече месец. В Хаги прибирането на оризовата реколта бе приключило, сламата съхнеше по нивята и по рамки около чифлиците. Червените есенни лилиуми вехнеха. Сливите по дърветата ставаха златисти, листата — все по-крехки, а покритите с бодли кестенови черупки падаха по улици и алеи, разпукваха се и пръскаха наоколо лъскавите си плодове. Есенното пълнолуние настъпи и отмина. Чийо сложи кестени, мандарини и оризови сладки в светилището в градината, а аз се запитах дали има кой да направи същото в моето село.
Прислужниците събраха последните диви цветя, детелина и есенни билки и ги поставиха във ведра отвън пред кухнята и нужника, където техният силен аромат замаскираше миризмата на храна и отпадъци.
Моето състояние на необяснима немота продължаваше. Предполагам, че съм бил в нещо като траур. Домакинството на владетеля Отори също — в имението жалееха не само брата на господаря Отори, но и майка му, която се бе споминала през лятото от чума. Чийо ми разказа историята на семейството. Шигеру, най-големият син, участвал с баща си в битката при Яегахара и яростно се възпротивил на капитулацията пред клана Тохан. Условията, наложени от поражението, му забранявали да наследи от баща си водачеството на клана. Вместо него Ийда определил за глави на рода чичовците му Шоичи и Масахиро.
— Няма жив човек на земята, когото Ийда Садаму да мрази повече от Шигеру — каза Чийо. — Завижда му и се страхува от него.
Шигеру бил трън в очите и на своите чичовци в качеството си на законен наследник на клана. Господарят се оттеглил привидно от политическата арена и се посветил на земята си, опитвайки нови методи и различни култури. Оженил се млад, но жена му починала две години по-късно при раждане, а бебето умряло заедно с нея.
Животът му ми се струваше изпълнен със страдание, но въпреки това той по никакъв начин не го показваше и ако не бях го научил от Чийо, нямаше и да разбера. Прекарвах по-голямата част от деня с него, следвах го като куче, неотклонно, освен когато имах занимания с Ичиро.
Това бяха дни на очакване. Ичиро се мъчеше да ме научи да чета и пиша; фактът, че ми липсваха елементарни умения и че напредвах бавно, го вбесяваше, но макар и с неохота, следваше идеята за осиновяването. Членовете на клана се възпротивиха — владетелят Шигеру трябвало да се ожени повторно, бил все още млад, било твърде скоро след смъртта на майка му. Възраженията сякаш нямаха край. Усещах, че Ичиро е съгласен с повечето от тях, на мен също ми изглеждаха съвсем основателни. Полагах неимоверни усилия да уча, защото не исках да разочаровам господаря, но всъщност не вярвах в благоприятното разрешаване на положението си.
Обикновено късно следобед владетелят Шигеру пращаше да ме повикат и тогава двамата сядахме до прозореца и съзерцавахме градината. Той не говореше много, но ме изучаваше скришом, когато си мислеше, че не го виждам. Усещах, че очаква нещо — да заговоря или да му дам някакъв знак… но аз нямах и най-малка представа, за какво. Това ме напрягаше, а тревогата ме изпълваше с нарастваща убеденост, че го разочаровам и че все по-малко се справям с учението. Един следобед Ичиро дойде в стаята на горния етаж да се оплаче от мен за пореден път. По-рано същия ден се бе вбесил дотам, че ме бе набил. Аз се цупех в ъгъла, окайвах си синините и прокарвах пръст по рогозката, по йероглифите, които бях учил същия ден, в отчаяни опити да ги запаметя.
3
Пазителят на душите в ада. Едно от най-обичаните японски божества, което помага за съкращаване страданията на грешниците, покровител на пътниците, бременните и пр. Статуи на Джизо се срещат най-често по гробища и планински проходи. — Бел.прев.