Малко по-рано дъждът бе утихнал, но сега заплющя отново и удави гласовете им в оглушителното си барабанене. Вятърът също се усили, от което пламъчетата на лампите затанцуваха, а по стените заиграха сенки. „Дано остана тук завинаги“, помисли си Каеде.
Господарката Маруяма се обади рязко:
— А това е Муто Кенджи, с него сте се виждали, но не си му представена официално. Той е стар приятел на владетеля Отори и учител на Такео. Ще помага на Шизука да те обучава.
— Господарю — засвидетелства тя уважението си, докато му отправяше поглед през сведените си ресници. Той се бе втренчил в нея с нескрито възхищение, поклащайки глава, сякаш не можеше да повярва на очите си. „Изглежда добър старец“, помисли си Каеде и после се поправи: „Но не е чак толкова стар в края на краищата!“ Чертите на лицето му някак се изплъзваха и се променяха пред очите й.
Тя почувства как подът под нея помръдва и при най-лекото движение. Никой не каза нищо, но отвън някой извика изненадано. После вече се чуваха единствено вятърът и плющящият дъжд.
Прониза я студ. Не биваше да допуска външен израз на което и да е от чувствата си. Нищо не бе такова, каквото изглеждаше.
Седма глава
След формалното ми осиновяване от клана започнах да се виждам по-често с мои връстници от семейства на воини. Ичиро бе много търсен като преподавател и тъй като вече обучаваше мен по история, религия и класиците, се съгласи да приеме и други ученици. Сред тях бе Мийоши Гемба, който с по-големия си брат Кахей щеше да стане един от най-доверените ми съюзници и близки приятели. Гемба бе с една година по-голям от мен. Кахей бе минал двайсетте и бе твърде възрастен за занятията при Ичиро, но помагаше в обучението на по-младите в бойни умения.
С тази цел сега се присъединих към останалите мъже от клана в голямата зала срещу замъка, където се биехме с тояги и изучавахме други бойни изкуства. От закритата южна страна имаше просторен терен за езда и стрелба с лък. Не бях кой знае колко добър с лъка, но можех донякъде да се отсрамя с тоягата и меча. Всяка сутрин след два часа упражнения по писане с Ичиро яздех с още двама мъже по криволичещите улици на крепостния град и прекарвах още четири-пет часа в безмилостни тренировки.
Късно следобед се връщах при Ичиро и другите му ученици, където се мъчехме да си държим очите отворени, докато той се опитваше да ни преподава принципите на Конфуций и историята на Осемте острова. Лятното слънцестоене отмина, както и празникът Танабата5; настанаха дните на голямата жега. Проливните дъждове бяха престанали, но продължаваше да е много влажно и се усещаше, че надвисват страшни бури. Земеделците мрачно вещаеха необичайно тежък сезон на тайфуни.
Заниманията ми с Кенджи също продължаваха, но през нощта. Той гледаше да не се появява в залата на клана; беше ме предупредил да не се издавам, че владея умения на Племето.
— Воините смятат, че това е магьосничество — поясни той. — И ще те залеят с презрението си.
Излизахме нощи наред и аз се научих да се движа незабелязано през спящия град. Отношенията ни бяха странни. Денем не му се доверявах. Бях осиновен от Отори и им бях отдал сърцето си. Не исках да ми се напомня, че съм чужд за клана, че съм несретник и дори особняк. Но нощем беше различно. Кенджи нямаше равен на себе си по способности и умения. Искаше да ги сподели с мен, а аз изпитвах неистов глад да ги овладея — отчасти заради самите тях, тъй като утоляваха някаква тъмна потребност, която се бе зародила в мен, и отчасти защото знаех колко много трябва да уча, в случай че се наложеше да осъществя онова, което господарят Шигеру очакваше от мен. Макар че все още не бяхме разговаряли за това, не можех да измисля друга причина, поради която ме бе спасил от Мино. Бях дете на наемен убиец, член на Племето, а сега и негов осиновен син. Той ме вземаше със себе си в Инуяма. За какво друго, ако не да убия Ийда?
Повечето момчета ме приеха най-вече заради Шигеру и аз си дадох сметка, колко го уважават — и те, и бащите им. Но синовете на Масахиро и Шоичи ми създаваха доста затруднения, особено Йошитоми — най-големият син на Масахиро. Започнах да ги мразя толкова, колкото мразех и бащите им; освен това ги презирах за високомерието и заслепеността им. Често се биехме с тояги. Знаех, че намеренията им бяха да ме убият. Веднъж даже Йошитоми замалко да успее — добре, че за миг използвах второто си аз, за да отвлека вниманието му. Така и не ми го прости и често ми шепнеше обиди: „Магьосник! Измамник!“ Всъщност не се страхувах толкова, че може да ме убие, колкото че в даден момент ще ми се наложи аз да го убия при самозащита или по случайност. Това без съмнение подобри уменията ми да боравя с меча, но изпитах искрено облекчение, когато дойде време да се разделим, без да е пролята кръв.
5
Седмият ден от седмия месец по лунния календар; понастоящем на 7 юли; няколко дни преди тази дата хората пишат стихове или своите желания върху специална пъстроцветна хартия и ги окачват на кичести бамбукови клони, а в нощта на 7 юли ги изнасят в градината. — Бел.прев.