После чух друг далечен звук, от който сърцето ми заблъска в гърдите — гласа на Каеде. Жените и Абе изкачваха стъпалата към втората порта.
Подвикнах тихо към Кенджи:
— Другите идват.
Макото стана тутакси и се отдалечи безмълвно. След малко възрастният свещеник и владетелят Шигеру влязоха в залата, където аз нанасях последните щрихи върху своята рисунка на коня.
— А-а, Сешу ти е говорил! — каза старият свещеник с усмивка.
Подадох рисунката на Шигеру. Той седеше и я гледаше, когато дамите и Абе се присъединиха към нас. Човекът на Тохан се събуди и се помъчи да се престори, че изобщо не е заспивал. Разговорът изцяло бе за картини и градини. Владетелката Маруяма продължи да обръща специално внимание на Абе, питаше го за мнението му и го ласкаеше, докато накрая дори той прояви интерес към темата.
Каеде погледна скицата на птичката.
— Може ли да я взема? — попита тя.
— Ако ви харесва, госпожице Ширакава — отвърнах. — Опасявам се, че е твърде посредствена.
— Много ми харесва — каза тя с приглушен глас. — Кара ме да си мисля за свободата.
От горещината тушът бе изсъхнал бързо. Навих рисунката на руло и й я подадох. За миг пръстите ми докоснаха нейните. Случваше се за първи път. Никой от нас не каза нищо повече. Жегата сякаш бе станала още по-силна, а цвърченето на цикадите — по-настоятелно. Заля ме вълна на умора. Чувствах се замаян от липсата на сън и изчерпан от преживяното. Пръстите ми загубиха увереността си и затрепериха, докато прибирах пособията за рисуване.
— Да се разходим в градината — предложи Шигеру и изведе дамите навън. Почувствах върху себе си погледа на възрастния свещеник.
— Върни се при нас — рече той, — когато всичко това свърши. За теб винаги ще има място тук.
Помислих си за всички вълнения и промени, на които е бил свидетел храмът, за бушувалите наоколо битки. Изглеждаше обгърнат от такъв покой — дърветата стояха така, както са стояли стотици години, Просветленият се извисяваше сред свещите с неизменната си ведра усмивка. И все пак дори на това място на мир и покой хората планираха война. Никога нямаше да мога да се посветя на рисуването и на проектирането на градини, докато Ийда не намереше смъртта си.
— А ще свърши ли някога? — попитах в отговор.
— Всичко, което има начало, има и край — отвърна той.
Аз му се поклоних доземи и той събра длани в благословия.
Макото ме придружи навън в градината. Гледаше ме въпросително и леко насмешливо.
— Доколко ви е остър слухът? — попита той тихо.
Аз се огледах. Хората на Тохан бяха с Шигеру на горния край на стъпалата. Попитах го:
— Чувате ли какво си говорят?
Той измери разстоянието на око.
— Бих ги чул, ако се разкрещят.
— А аз чувам всяка дума. Чувам хората и в магерницата долу. Мога да ти кажа колко са — изведнъж се сепнах, защото звучаха като цяла тълпа.
Макото се засмя със смесица от удивление и възхищение.
— Като куче?
— Да, като куче — отвърнах.
— Много полезно за господарите ви.
Думите му отекнаха в съзнанието ми. Аз наистина бях полезен за своите господари — за владетеля Шигеру, за Кенджи, за Племето. Бях роден с мрачни дарби, които не бях пожелавал, и все пак не можех да устоя на изкушението да ги развивам и изпробвам и те ме бяха довели до мястото, където се намирах в момента. Без тях със сигурност вече щях да съм мъртъв. А притежавайки ги, с всеки изминал ден потъвах все по-дълбоко в този свят на лъжи, тайни кроежи и жажда за мъст. Запитах се доколко ли би могъл да ме разбере Макото, и ми се прииска да можех да споделя с него мислите си. Усетих, че го харесвам… даже нещо повече — имах чувството, че мога да му се доверя. Но сенките се удължаваха, наближаваше часът на петела7. Трябваше да тръгваме, за да се върнем в Ямагата, преди да падне нощта. Нямаше време за разговори.
Когато слязохме по стъпалата, пред постройката за посетители наистина се беше събрала голяма тълпа.
— За празника ли са дошли? — попитах Макото.
— Отчасти — каза той, след което се извърна настрани, така че да не го чуе никой друг: — Но главно защото са научили, че владетелят Отори е тук. Те не са забравили какъв е бил животът им преди Яегахара. Ние тук също. Довиждане — рече, когато възседнах Раку. — И до нови срещи.