— Дълбоко съжалявам за злото, което й причинявам — каза Шигеру.
— Тя се страхува, че ще ви навреди на вас… — отвърна Шизука и добави тихо: — Наред с всичките си други страхове. Трябва да се връщам при нея. Боя се да я оставям сама.
— Какво искаш да кажеш? — възкликнах, карайки и двамата да отправят поглед към мен.
Шизука се поколеба.
— Често говори за смъртта… — отвърна тя най-накрая.
Исках да й изпратя някакво съобщение. Исках да се втурна в замъка и да я измъкна от там… да я отведа някъде, където щяхме да бъдем в безопасност. Но знаех, че такова място нямаше и никога нямаше да има, докато всичко това не свършеше… Исках освен това да попитам Шизука за Кенджи — какво целеше, какви бяха намеренията на Племето, — но прислужниците внесоха обяда и повече нямаше възможност да разговаряме насаме, преди да си тръгне.
Докато ядяхме, обсъдихме накратко подробностите около следобедното посещение. После Шигеру писа писма, а аз изучавах скиците на замъка. Често усещах погледа му върху себе си, както и желанието му да ми каже още много неща, но не го стори. Седях тихо на пода вперил поглед навън в градината; постепенно дишането ми се забави и аз се оттеглих в онази тъмна и безмълвна моя същност вътре в мен и я пуснах на воля, така че тя завладя всеки мой мускул, всяка моя фибра. Слухът ми сякаш бе по-остър от всякога. Чувах целия град, какофонията от живота на хора и животни, от радост, желание, болка и мъка. Копнеех за тишина, за освобождение от всичко това. Копнеех за настъпването на вечерта.
Кенджи се върна, без да каже къде е бил. Наблюдаваше мълчаливо, докато обличахме официалните роби с герба на клана Отори на гърба. Обади се само веднъж, за да изкаже предположението, че може би за мен е по-разумно да не ходя в замъка, но Шигеру изтъкна, че ако остана, това би изглеждало подозрително. Не добави, че е необходимо да видя замъка още веднъж. Аз от своя страна чувствах, че ми е нужно да видя Ийда отново. В съзнанието си пазех единствено образа на онази ужасяваща фигура, която бях зърнал в Мино преди година — черната броня, шлема с рогата, меча, който за малко не ми отне живота. Този образ на Ийда в мислите ми бе станал тъй могъщ и зловещ, че ако го видех на живо, без броня, вероятно щях да преживея истински шок.
Тръгнахме, съпровождани от двайсетина човека на Отори. Те останаха да чакат в първия вътрешен двор заедно с конете, а Шигеру и аз продължихме с Абе. Щом изухме сандалите си върху славеевия под, притаих дъх, заслушан в птичата песен под нозете си. Резиденцията бе обзаведена поразително в съвременен стил, рисунките бяха тъй изящни, че почти успяха да ме отвлекат от моята тъмна цел. Не бяха изпълнени с покой и сдържаност като картините на Сешу в Тераяма, а се кипреха позлатени и пищни, наситени с живот и мощ. В антрето, където се наложи да чакаме повече от половин час, вратите и преградите бяха изрисувани с жерави сред посипани със сняг върби. Шигеру изказа възхищението си и под язвителния поглед на Абе двамата подхванахме разговор за рисунки и художници.
— Според мен тези са много по-добри от Сешу — намеси се владетелят от клана Тохан. — Цветовете са по-богати и ярки…
Шигеру измърмори нещо, което не бе нито съгласие, нито възражение. Аз си замълчах. След малко пристигна възрастен мъж, поклони се до земята и каза на Абе:
— Владетелят Ийда е готов да приеме гостите си.
Ние станахме и отново стъпихме на славеевия под, следвайки Абе до главната зала. Тук владетелят Шигеру коленичи на входа и аз сторих същото. Абе ни махна да влизаме вътре, където двамата коленичихме отново, покланяйки се доземи. Зърнах Ийда Садаму, седнал в отсрещния край на залата върху издигнат подиум, а полите на робата му в кремаво и златно се бяха разстлали около него. В дясната си ръка държеше златно ветрило, а на главата си имаше малка официална черна шапка. Бе по-дребен, отколкото си го спомнях, но не по-малко внушителен. Изглеждаше десетина години по-възрастен от Шигеру и с близо една глава по-нисък. Чертите му бяха съвсем обикновени освен изящно оформените му очи, които издаваха жестоката му интелигентност. Не беше красив мъж, но имаше силно и въздействащо присъствие.
В помещението имаше двайсетина васали, всички до един прострени на пода. Само Ийда и малкият паж от лявата му страна седяха с вдигнати глави. Настъпи продължително мълчание. Наближаваше часът на маймуната9. Нямаше отворени врати и жегата бе непоносима. Под парфюмираните роби се чувстваше противният мирис на мъжка пот. С крайчеца на окото си виждах очертанията на тайните помещения и от тях чувах дишането на скритите стражи, както и лекото поскърцване, когато променяха положението си. Устата ми бе пресъхнала.