Тя каза с горчивина:
— Не мислиш ли, че той може да има други намерения? Бе нападнат от засада и направен на решето, а след това те… след това ние едва не го обесихме. Ако е такъв, за какъвто го смяташ…
— Може да ти е благодарен за това, че остана жив. След всичко, което направи, за да му отървеш кожата?
Тя въздъхна безпомощно, а шерифът сви рамене:
— Говори тогава с него, щом си решила! — след което добави недоволно: — Бог ми е свидетел, че не искам да се замесва в тази война на страната на Прендъргаст. По дяволите, не искам да се замесва на ничия страна.
Жената не отговори нищо и той повдигна рамене примирено. Пусна я пред себе си в сумрачния и хладен коридор, в дъното, на който имаше три килии. Елизабет не се бе побояла да дойде при шерифа, окуражена от самочувствието, което й даваше новата черна рокля от тафта, подходяща повече за града. Дори прическата й бе по-различна — голям мек кок, който откриваше тила й и изящните уши, край които се спускаха кафяви къдрици. Осъзна, че постъпва правилно. След всичко случило се, някой трябваше да му се извини от името на всички и смяташе, че е редно това да бъде тя — да му покаже, че не го обвинява за смъртта на Джарет. Освен това имаше и друга мисия. Това, че бе жена, не означаваше, че не може да поеме своя дял по защитата на градчето от посегателствата на Прендъргаст. Бе в правото си да го стори. Бе престанала да мисли за това, когато трябваше да седне на дървения стол в стаята на шерифа и да изслуша мрачните и ненужни предупреждения на стареца.
Но сега, когато бе заключена в малката килия насаме с него, Елизабет усети, че смелостта й я напуска. За момент, срещайки безизразните му тъмносини очи, разбра, че няма какво да му каже.
Той не й помогна особено. Лежеше на тясната койка, провесил единия си крак на пода, и безучастно премяташе из ръцете си карти от някакво тесте, разпилявайки ги върху покрития с одеяло дюшек. След излизането на шерифа чужденецът се надигна. Лицето му не изразяваше изненада. Погледна я внимателно и отново придоби безучастен вид. Докато шерифът заключваше вратата, и Лизи, и непознатият продължиха да мълчат. Елизабет бе останала права в стегнатата си рокля от тафта, осъзнавайки, че облеклото й е твърде официално за подобно място. Пръстите й нервно докосваха брошката, забодена на високата й яка. Почувства, че я обзема паника, и й се прииска да избяга. Засрамена разбра, че страхът й не му бе убягнал.
Тя вдигна глава и видя подигравателно свитите му устни. Изведнъж се зачуди: О боже, възможно ли е наистина да си мисли, че аз… доброволно… Връхлетя я споменът за онази нощ, когато в осветената от лампата стая той я бе целунал. По лицето й изби руменина. Усети капчици пот да се стичат по тила й и си помисли гневно: Защо не казва нищо? Защо и аз мълча?
— Редила ли сте някога пасианс? — неочаквано наруши тишината той и се наведе да събере мръсните карти от одеялото.
— Не, аз… аз никога не съм играла карти.
Неволната тържественост на гласа й го накара да се усмихне. Той се обърна към нея и хвърли колодата в ъгъла на килията. Картите се разпиляха на пода с мек, пляскащ звук, който я накара да трепне.
— Мислите се за изискана, богобоязлива дама? — каза той с подигравателен тон. Това я ядоса и тя му отвърна с предизвикателен поглед.
Мъжът носеше синя ленена фланела с отворена яка и тъмносини джинси. На слабата светлина, прецеждаща се през единствения, преграден с решетки прозорец, се виждаше брадясалото му лице. А когато се усмихна на внезапната й дързост, по хлътналите му страни се появиха дълбоки бръчки. Тънък белег на едната му буза подчертаваше заплашителния му вид.
Шерифът го бе нарекъл „опасен“ и тя усети, че винаги го бе съзнавала. Дори слаб и болен, когато бълнуваше, изгарян от треската. Задържала доста дълго поглед върху лицето му, Лиз се сепна, чувайки се да казва припряно:
— Аз… Радвам се, че сте по-добре — думите й прозвучаха сковано и тържествено.
— О, вече съм добре — небрежно отвърна той, а в гласа му отново имаше ирония. — Нали? Шерифът дори спомена, че ще ме освободи.
— Това… За това съм дошла да говорим — остави думите да се изнижат, засрамена от тревожната нервност, която я бе накарал да почувства. — Мислил ли сте къде ще отидете? Или… Какво мислите да правите?
— Струва ми се, че още мислите за Прендъргаст — рязко отвърна той и я стрелна с поглед, повдигайки едната си вежда. — Шериф Блейн каза, че някой е питал за мен.
— Аз… не зная вече какво да мисля. Аз… ние всички ужасно съжаляваме за случилото се…