— Не мога да ви предложа да седнете, защото няма друга мебел, освен този мизерен нар. А това би могло да се стори някому не съвсем… не съвсем почтено. Предполагам, че доста трябва да се грижите за името си, особено, при положение че сте вдовица толкова отскоро. Така че защо не довършите онова, за което сте дошла. Освен ако не сте променила решението си?
Тя все още стоеше, подпряна на решетката на вратата, и го гледаше с невярващи очи.
— О, но вие… вие…
— Вече се разбрахме, че не съм джентълмен и вероятно съм професионален стрелец и платен убиец. Но може би сте дошла да разберете именно това, прав ли съм?
Ако не бе проникнала зад подигравателния му поглед, отгатвайки, че се е предал, тя щеше да извика шерифа и излезе с вдигната глава. Но тя бе дошла тук с мисия и нямаше да се провали само защото бе жена и този човек се бе възползвал от слабостта й, за да я унижи. Елизабет събра цялото си останало самообладание и студено се взря в очите на непознатия.
— Сигурен ли сте, че все още желаете да ме чуете? Все пак Прендъргаст може да ви предложи много повече, отколкото ние.
— Отново този Прендъргаст. Е, може ли да кажа нещо за неговото предложение, преди да съм чул вашето?
Бе имал наглостта да повдигне едната си вежда, подчертавайки с това сарказма в гласа си. Ядът непреодолимо се надигаше в нея, принуждавайки я да крачи насам-натам из килията, стрелкайки го с поглед.
— А вие? Що за човек сте вие? Харесва ли ви усещането за… за власт, което ви кара да ни настройвате един срещу друг? Решил сте да си поиграете с нас? Онова, което направихте е… откакто съм тук, ме правите на глупачка. Възнамерявах да ви направя предложение от името на дребните собственици и бедните заселници по тези места. Работливи, скромни хора, поселили се тук законно и желаещи веднъж завинаги да бъдат оставени на мира, да си извоюват почтено съществуване. Имаме вода и си я поделяме, слагаме огради, за да защитим собствеността си. Прендъргаст обаче иска целия район, за да отглежда добитъка си, и се опитва да ни изтласка с бодливата си тел и наемни убийци. Джак Прендъргаст се хвали, че сам е докарал тук железницата, за да превозва стадата си до големите пазари на добитък. Града също нарича свой… но мисля, че нищо от това няма значение за вас. Дойдох да ви направя почтено предложение, но, струва ми се, Прендъргаст ме е изпреварил. Затова ли дойдохте тук? Защо не казахте от самото начало? Доставя ли ви удоволствие да ме унижавате и обиждате?
Внезапно избликнали сълзи замъглиха очите й. Тя се разхълца, обърна се и понечи да избяга, но непознатият скочи от койката с неподозирана котешка ловкост, улови младата жена за китката и я извърна с лице към себе си.
— Ех, пък вие! Я какъв горещ темперамент сте крила под педантичната си външност. Нима щяхте да си тръгнете, без да ми разкажете по-подробно за предложението на вашите приятели? — тя го погледна с мокрите си очи и непознатият остро се изсмя: — Така е по-добре. Поне все още не сте се разкрещяла. Изглежда все пак ви е останал здрав разум.
За най-голяма нейна изненада гласът му стана увещаващ:
— Бихте ли започнала отначало? Вие ще седите, а аз ще стоя прав. Обещавам търпеливо да изслушам всичко, което имате да ми кажете. Няма да издавам нито звук, докато не свършите, става ли? — Недоверчивият й поглед извика на устните му лека усмивка. — Наистина го мисля! Все забравям, че ми спасихте живота. Без вас сега щях да съм мъртъв. Мисля, че ви дължа нещо повече от евтини обиди.
С каква лекота я обезоръжи и дори я накара да изпита известна вина за това, че го бе лекувала само за да бъде качен на бесилото. Сега той й възвърна самочувствието и я накара да си спомни за мисията си толкова бързо, колкото малко преди това я бе довел до истерия. Не знаеше как да реагира.
Елизабет предпазливо пристъпи към застланото с мръсно одеяло легло и внимателно седна на ръба му. Все още недоверчиво поглеждаше непознатия, макар че сега той стоеше на няколко крачки от нея. Бе опрял рамо на измазаната с хоросан стена и я гледаше загадъчно.
На Елизабет й бе трудно да събере наново разпръснатите остатъци от внимателно премислени думи. Горчиво съжаляваше, че изобщо е дошла, но вече бе късно. Сега бе тук и понеже се чувстваше притисната до стената, забрави подготвената стратегия, оставяйки думите сами да се леят в лаконични изречения така, както би говорил някой мъж. Когато свърши, тя зарови ръце в скута си и мълчаливо зачака отговора му.
— Кихоу? Той един от вас ли е?
Въпросът му я накара да настръхне, а очите й се разшириха.
— Милт Кихоу е член на нашата Асоциация. Помолиха ме да ви уверя, че няма да ви причини повече неприятности. Той е глупак и кибритлия, но осъзнава, че има нужда от Асоциацията. Не, сигурна съм, че няма да се изпречи на пътя ви!