— Да не би да искате да кажете, че съм свободен и още сега мога да си тръгна, а, шерифе?
Ленивият му глас прозвуча спокойно и безизразно. Елизабет го погледна косо с видима тревога. Сега, когато бе свободен, можеше да промени решението си и да си замине. Може би между шерифа и този суров мъж имаше нещо, но… Тя остана на място и се заслуша.
— Е, като че ли това е положението — неохотно рече шерифа. — Ела в стаята ми, за да подпишеш документите за освобождаването.
Шерифът се запъти надолу по коридора, а непознатият учтиво й направи път да мине преди него. Помисли си, че той върши всичко това някак автоматично, сякаш по навик. Странно как рядката му любезност контрастираше с невъздържания нрав, който долавяше у него. С цялото си същество усещаше стъпките му зад себе си и докато шерифът отключваше външната врата, непознатият я прихвана под ръка и прошепна на ухото й:
— Няма ли да ме почакаш?
Не знаеше какво да стори. Ако сега си тръгнеше към ранчото, бе сигурна, че хората на Прендъргаст ще се доберат до него или пък той щеше да ги потърси. И все пак, какво знаеше за него тя или който и да било от приятелите и съседите й. Чувстваше се неловко и си даваше вид, че не слуша разговора им, вторачила поглед в ъгъла на бюрото.
— Навярно, пристигайки, си имал и друг багаж. Имаш късмет, че госпожа Кади бе така добра да запази поне пистолетите, които си носил. Връщам ти ги.
Шерифът отключи един шкаф със стъклена вратичка и извади от там два патрондаша, револвери и кобури. Матовите им черни дръжки проблясваха някак зловещо.
— Трябва да впиша някакво име в този документ — подхвърли шерифа и мъжът вдигна към него втренчения си в револверите поглед.
— О, забравихте ли? Джон Смит. — След което с развеселен поглед добави: — Какво друго?
Докато го наблюдаваше, Елизабет усети примесения с възмущение страх, който се надигна в гърдите й при вида на умелия и методичен начин, по който мъжът боравеше с оръжието.
Той закопча на кръста си двата патрондаша, така че револверите увиснаха до бедрата му. Младата жена много живо си спомни как ги бе свалила от безжизненото му тяло. Тогава се бе погнусила от тях и ги бе захвърлила настрани. Настоя да ги задържи единствено за да не попаднат у Милт Кихоу.
— Някакъв нов модел ли са? — разговорчиво попита шерифът. — Видях, че са „Колт“, но този модел не ми е познат.
— „Колт 44—73“. Центриран огън и метални гилзи — почти механично изрече другият.
— Това е! — каза след малко шерифът, прибавяйки уж случайно: — Надявам се, нямаш намерение да ги използваш наоколо, господин… ъ-ъ-ъ… Смит! Тръгваш си веднага, нали? Конят ти още е в конюшните. Вярвам, ще го познаеш. Искам да кажа, че вече нищо не те задържа тук.
Иронични бръчки набраздиха лицето на Джон Смит.
— Толкова ли нямате търпение да се отървете от мен, шерифе? Тъкмо си помислих, че искате да ме задържите тук, при вас. Но виждате ли, обещах на госпожа Кади, след като напусна затвора, да вечерям с нея. Това имахте предвид, нали, госпожо?
Вече навън, той й помогна да се качи на разнебитената каруца и пое юздите. Елизабет все още бе бясна, а и не можеше да си поеме дъх от хватката на ръцете му, докато я бе повдигал. Непознатият седна до нея и тя се вгледа в сините му очи, които шареха някъде отвъд гърбовете на конете. Младата жена понечи да се оправдае:
— Знам, че трябваше да я боядисам и да сложа нови ресори, но работата в ранчото няма край, а после и цялото това нещастие…
Без да обръща внимание на думите й, той попита:
— Сама ли идваш в града?
— Аз съм жена! Дори те не биха посегнали на жена — остро отвърна тя.
Мъжът повдигна вежда и изрази съмнение с поглед, но не каза нищо. Продължиха надолу по прашната главна улица на града. Елизабет седеше напето и гледаше право пред себе си, сякаш това щеше да я направи невидима за втренчените любопитни погледи, които без съмнение ги следваха на излизане от града.
29
Членовете на наскоро основаната Асоциация на дребните собственици не очакваха да го видят на срещата си тази вечер. Но, останала без избор, Елизабет го бе завела направо в дома на Франк Дийн, където се събираха. Тази вечер събранието се очертаваше да бъде по-оживено от обикновено. Помисли си го, когато улови укорителния поглед на Мили, съпругата на Франк.
— Ще правите онова, което ви кажа — предупреди ги Джон Смит и добави: — и не искам да чувам оплаквания относно методите си! — Гласът му поомекна, а студените сини очи обходиха присъстващите, сякаш ги преценяваха. — Зная, че не ме харесвате. За вас съм по-лош и от вълк, но имате нужда от мен или от някой друг като мен, прав ли съм? Така ще опазите ръцете си чисти!