— Внимавай! Защо не ме оставиш да вървя напред — гласът му звучеше безстрастно, но той я бе уловил за ръка и не я пускаше, въпреки опитите на младата жена да я издърпа.
— Мога и сама, благодаря! Само тази проклета пола…
— Радвам се, че не носиш турнюр — гласът му стана нетърпелив. — Хайде!
Тя се опита да овладее нервите си.
— Но… тъмно е, трябва да запаля лампа.
— Защо?
Той вече отваряше вратата, а откровеният му, почти до бруталност директен въпрос я ужаси.
— Нищо не виждам! Трябва да…
Зад прикритието на препъващите се думи, умът й летеше, а сърцето биеше лудо. За бога, какво възнамеряваше да прави с нея? Усети как я тласна пред себе си, а вратата с трясък се затвори зад тях в тъмнината на спалнята, нейната спалня!
— Не! — каза го твърде късно и думата прозвуча като приглушено хриптене в гърлото й, когато той я взе в обятията си. Започна да я целува припряно, рязко и безмилостно, докато главата й не се отпусна назад и тя не усети тялото си да омеква, сякаш бе направено от глина.
Наблюдавайки го сякаш от огромно разстояние, Елизабет осъзна, че ръцете му се движеха надолу по гърба й, борейки се с кукичките и копчетата. Разумът й ужасен изкрещя: „Не!“ и тя събра сили да отблъсне мъжа. След миг усети студената стена зад гърба си.
— Не! — успя най-сетне да изрече думата. — Какво си мислиш, че правиш?
През открехнатата врата се процеждаше слаба светлина. Старецът бе запалил лампите в кухнята и стъкмяваше огъня.
Силуетът на Смит се отразяваше в прозореца. Мъжът сваляше пистолетите си, разкопчавайки ризата.
— Искаш да те съблека ли? Ще стане по-бързо, ако го направиш сама! А и не искам да съсипвам роклята ти. Побързай, за бога, чувствам се така, сякаш цял живот съм те желал!
Чувствата се разбиваха в нея като вълни: изненада, ужас, ярост, недоумение.
— Какво? Какво каза?
— Защо да губим време в свенливи игрички? От самото начало знаеш, че те желая, нали? Свали тези дрехи и ела в леглото, Елизабет. Освен ако не искаш да го извършим прави?!
Той захвърли ризата си настрани и пристъпи към ужасената жена. Гласът й се извиси истерично и го спря:
— Ти… защо? Що за човек си ти? Как смееш?! Как си позволяваш? Сякаш си ме купил, като че съм… Излез! Махай се от тук! Чуваш ли? Веднага се махай от спалнята ми! Или ще… ще…
Той стоеше неподвижно и я гледаше. Гласът му — твърд и студен — изплува от мрака.
— Мислех, че разбираш за какво ти говоря! Проклятие, нали си жена и знаеш дяволски добре… мислех си, че съвсем ясно съм изразил намеренията си. Желая те, Елизабет! Какво очакваше от мен? Продължително ухажване или предложение за женитба? Това ли е начинът, по който една почтена, богобоязлива дама подкупва съвестта си?
Сълзи обляха страните й след грубите му думи, но тя бе достатъчно ядосана, за да започне да се брани:
— А за теб няма значение, че аз не те желая, така ли? Не, струва ми се, че нищо няма значение за теб, освен да грабнеш онова, което ти се прииска, без изобщо да се интересуваш за чувствата на другите или каквото и да било друго, права ли съм? Не съм ти дала никакъв повод да ме довлечеш тук и да се отнасяш с мен като с някоя от онези жени, с които очевидно си имаш работа. Аз не съм част от твоето възнаграждение, господинчо! Ще те храня, ще ти шетам, ще пера дрехите ти и ще се грижа за тебе, но аз все още принадлежа единствено на себе си.
Тя застана пред него със стиснати юмруци и разплакани очи, чакайки със страх реакцията му. Опитваше се да чете по изражението на лицето му, но когато мъжът проговори, тя остана изненадана. В гласа му нямаше и следа от страст или гняв — бе станал мек и безчувствен. Видя го да вдига рамене, преди да каже:
— Добре. — След това, оставяйки я в недоумение, метна ризата си и колана с револверите на рамо. Тя го гледаше и не можеше да повярва на победата си. — Извинете, госпожо, че си въобразих такива неща.
Обърна се да излезе и Елизабет си спомни защо бе дошъл.
— Вие… къде…? — замълча и започна да хапе устни.
— Мога ли да използвам предишната стая или трябва да легна отвън? — в гласа му звучеше ледено безразличие. Колко бързо се меняха настроенията му.
— Стаята е готова. Смених бельото.
Той бутна вратата и рязко се обърна, което я накара да постави ръка на устните си, за да не извика.
— Бих се радвал да вечеряме нещо, ако не ви представлява прекалено голяма затруднение. Храната на шерифа не става и за кучета.
След това излезе, като я остави вперила невиждащ поглед във вратата, която внимателно бе затворил след себе си.