Выбрать главу

30

Долината и ливадите, ширнали се под палещото слънце, навяваха смътното усещане за някакво очакване. Апахите отново бяха изровили томахавката на войната, а и команчите все по-често се появяваха от север. Не само дребните фермери и останалите заселници, но дори и хората на Прендъргаст се подготвяха да отвърнат на постоянно грозящата опасност. За кратко се бе възцарило благодатно, макар и напрегнато, спокойствие.

Елизабет Кади бе привикнала да не задава много въпроси — стигаше й да се чувства щастлива. Едва сега разбираше какво означава да живееш, да се радваш на всеки божи ден, каквото и да й носеше той. Каквото и да й носеше… Понякога я душеше страх и измъчваше неясно предчувствие, че е съгрешила и един ден ще бъде наказана не само за прегрешението си, но и за това, че му се радваше и че чувстваше щастие от него. През по-голямата част от времето прогонваше тези мисли, намирайки си работа, когато него го нямаше.

В ранчото имаше много работа. Винаги бе имало, но сега нещата вървяха. Доминго, изпълнен с чувство за отговорност, се суетеше наоколо, сякаш подмладен с двадесет години.

Оградата изглеждаше по-добре, отколкото когато е била нова, а зад нея сега се разхождаше добитък. Каруцата бе пребоядисана и поправена, подобно на почти всичко наоколо. Мазето, което преди тя рядко използваше, сега бе почистено и пълно с оръжие и амуниции. Не й се искаше да мисли за това и за времето, когато Смит щеше да замине и да отсъства с дни. Понякога й се струваше, че е прекрачил границата, а друг път си казваше, че не желае нищо да знае. Някои от членовете на Асоциацията, подбуждани от Милт Кихоу, роптаеха, но други, като Мартин Бърнисън и Франк Дийн, които бяха по-възрастни и опитни, като че ли разбираха и приемаха случващото се. Сега всички разполагаха с карти и бяха проучили терена наоколо. Откриваха слабите си места и местата, където имаше нужда от масирана защита, ако се стигнеше до там. Всеки един от тях бе превърнал къщата си в малък форт, със запаси от вода и храна, които трябваше да стигнат почти за седмица.

— Нуждаехме се от някой, който да ни организира — с въздишка казваше Мартин Бърнисън. Той наминаваше от време на време и, когато Смит го нямаше, оставаше да си побъбри с Елизабет. Тя знаеше, че Мартин я харесва и че винаги я бе харесвал. Беше вдовец, с голям, шестнадесетгодишен син и по-малък — току-що навършил десет. Говореше се, че бил добър съпруг и би се оженил отново, но изглежда бе доволен от онова, което имаше. Елизабет харесваше Мартин, защото бе мил човек и не псуваше. А след като жените, „почтените съпруги“, постепенно бяха спрели да я посещават, тя се радваше на компанията му, особено когато бе сама. Всичко беше невероятно различно и понякога имаше усещане, че разумът й не е в състояние да възприеме толкова нови изживявания, толкова нови идеи. Неща, за които преди бе вярвала, че са срамни или дори греховни — като четенето, носенето на копринено бельо и навика да се разхожда гола, оставяйки Смит да разглежда тялото й и да го целува — сега я радваха.

Джон Смит, хм-м… — Косата й се разпиляваше по лицето му, докато Елизабет се притискаше към него, накланяйки глава, за да може да го наблюдава. Понякога, когато го будеше рано сутрин, той недоволстваше, сумтеше и заравяше небръснато лице във възглавницата, с надеждата, че ще бъде оставен да поспи. Напразно. Пръстите й се спускаха надолу по гърба му, оставяйки розови следи.

— Смит! Това ми напомня за една история, която мама ми разправяше навремето. Някакъв английски капитан се оженил за индианска принцеса…

— А-ха! — промърмори той. — Покахонтас. Чудно дали и тя е била толкова немирна сутрин.

Тя се изкикоти и притисна тяло в неговото, разбуждайки го отново.

— По дяволите, Бет!

Веднъж, в момент на раздразнение, бе споменал, че не помни кой е. Същото, което разказа и на шерифа, без да се интересува дали му вярват или не. Но пред Елизабет се бе почувствал почти гузен заради тази невинна лъжа, особено виждайки колко наивно го разпитваше тя.

— Никога ли не си се питал… имам предвид… кой си всъщност?

Той упорито отказваше да я погледне, но, все още полубуден, й отвърна:

— Разбира се, нормално е да се питам!

— Ето, това имах предвид.

Бет седна до него и го накара да се претърколи по гръб, а той й отправи сънен поглед.

— Не помниш ли поне истинското си име, това исках да кажа. Разбра ме погрешно, нали? — тя въздъхна. — Толкова често не мога да разбера какво казваш. Не разбирам смисъла на онова, което казваш. Бих искала… Смит, кой си ти всъщност?

Без да обърне внимание на въпроса й той рече: