— А ти, Покахонтас? Що за жена си ти? Какво се крие под хладната ти, педантична външност? Не си ли се питала какво търсиш в леглото на негодник като мен?
— Недей! — отказа се да настоява тя, сгушвайки се в него. — Само се опитвах да кажа… — гласът й прозвуча приглушено, — че си различен. Преди да се омъжи, мама ходила на училище и, струва ми се, затова съм по-начетена от връстниците си. Но все пак не знам и половината от онова, което знаеш ти. Не умея да говоря толкова добре, не разбирам значението на думите, които използваш.
— Исусе, какво е това? Копнеж по духовно просветление? Какво се опитваш да ми кажеш, Бет?
— Смит, не ми се сърди! Просто понякога изпитвам желание да поговоря с някого, разбираш ли? Имам нужда от нещо повече от… това, когато сме заедно, веднага да се хвърляме в леглото. На теб го дължа. И още нещо, аз… те обичам, Смит. Поне така мисля.
— Бет…
— Не, моля те, не се опитвай да ме спреш — трябва да го кажа! Така ще е по-добре и за двама ни.
Той не отвърна нищо, само я прегърна и след малко Бет продължи:
— Джарет, да! И за него трябва да ти кажа. Джарет и аз… е, той беше първият младеж, който прояви интерес към мен, а аз не исках да бъда сама. Семейството ми не бе богато и често не си дояждахме. А Джарет тогава все още бе мечтател. Мечтаеше да отидем някъде на запад, да се заселим и си уредим хубаво кътче, само за нас двамата. Аз жадувах за същото — да мечтая, да пътувам, да бъда някой! Да се чувствам свободна. И… преглътнах това, че понякога прекаляваше с пиенето. Гледах само татко да не узнае. Беше ми все едно, когато… когато бяхме… знаеш… Не се държах особено любезно. Мислех си, че така трябва да бъде, че така е редно. Мама ми бе казвала, че мъжете искали някои… неща от жените. А съпругата трябвало да търпи, това било нейно задължение. И аз търпях. Търпях дори когато онова, което се случваше, въобще не ми харесваше. Чувствах се… не се смей… чувствах се осквернена. И така бе, докато… е, след като се преместихме тук, Джарет си намери приятелчета и започна да пие още повече. Постоянно ходеше в града и ме оставяше сама да се оправям с ранчото. Налагаше се да върша всичко, но аз… аз всъщност бях щастлива, че не се налага да лягам с него както преди. Често… понякога нарочно се скарвах с него, за да побеснее и да замине за града. Случвало се е да ме удари, но винаги е било по моя вина. Аз го предизвиквах. И щом той… когато станеше така, се чувствах виновна, отвращавах се от себе си, защото ми се струваше, че бог ми е сърдит, задето съм толкова лоша съпруга и задето дори не съжалявах за онова, което правех. А сега, с теб…
— Бет, скъпа! Стига, а? Ела при мен!
Той я притегли към себе си и обсипа с целувки обляното й в сълзи лице, опитвайки се да ги пресуши.
— Смит, о… Смит!
Тя отвърна на ласките му, притискайки топлото си отзивчиво тяло към неговото.
— Това не е грях, нали?
— Млъкни, Бет!
— Обичам те! — прошепна тя, а устните й потърсиха неговите. — Знам, че за теб не е същото, но и кой казва, че трябва да бъде. Знам дори, че един ден ще си тръгнеш, но това е без значение, чуваш ли? Няма никакво значение, щом сега си мой.
Той заглуши с устни трескавите й, несвързани думи. Казваше си, че всичко това са само настроения и му се искаше тя да не бъде толкова многословна. Бет бе топла, сладка и отзивчива и той не искаше да я наранява. Почти ядосано се нахвърли върху тялото й, но тя, въпреки дневната светлина, му отвърна с готовност, без да се съпротивлява. Завивките се свлякоха на пода, а Смит се поотдръпна и огледа голото й, тръпнещо тяло. После нежно прокара ръка по него.
— Прекрасна си, Бет! — Никога не й каза, че я обича.
Скоро след това той изчезна на едно от своите мистериозни пътувания, за които нито тя, нито някой от останалите смееше да го попита. Бет винаги казваше, че знае къде е, но била обещала да пази това в тайна. Чувстваше се по-добре, карайки ги да си мислят, че е много близка с него. Но, подобно на останалите, бе измъчвана от въпроси, още повече че той никога не й каза къде отива или кога ще се върне. А Бет бе твърде горда, за да попита. Мислеше за него, непрекъснато мислеше. Липсваше й и тя усещаше в себе си някаква празнина, която искаше да запълни. Питаше се как ли ще се почувства, ако Смит не се завърнеше от някое от своите пътувания. Дълбоко в себе си предчувстваше, че рано или късно това ще се случи. Такъв си беше! Отчасти бе свършил започнатото тук и, когато се отегчеше, един ден тя щеше да осъмне сама.
Мартин Бърнисън често посещаваше Елизабет. Беше единственият й истински приятел, единственият, на когото можеше да се довери. С известно чувство на вина Мартин трябваше да признае пред себе си, че го правеше само защото я обича.