— Плача, защото си добър човек, Мартин Бърнисън. И защото… съм ти благодарна, задето искаш да носи името ти, напук на онова, което знаеш за мен. Но, Мартин, аз…
— Знам — бе се изправил, поглеждайки я тъжно. — Не искаш да говориш за това, преди да се върне той и да си сигурна. Така ли е? Ами, трябва да избереш. Ако ми кажеш „да“, ще знам, че е истина, защото ще си го премислила внимателно и значи така искаш да бъде. Е, да дойда утре пак?
Този разговор не й излизаше от главата й. Мартин значеше сигурност. Щеше да дойде на другия ден, както бе обещал. А Смит… Мили боже, та тя дори не знаеше истинското му име! Откъде идваше и накъде отиваше. Всичко, което знаеше за него, бе, че я правеше щастлива в леглото. Беше ли това достатъчно, за да се градят някакви надежди, да се гради живот? И какво име щеше да носи детето й? Каква ли съдба щеше има бедното дребосъче? Би могла да понесе да бъде отхвърлена от другите, но не и от собственото си дете. Не и от неговото дете!
— Бет? — изведнъж той се появи зад нея толкова тихо, че тя не чу шума от вратата и така се стресна, че падна върху мангала. Смит я подхвана веднага и, ругаейки, започна да чисти въглените от ръкава й.
— О, Смит! — каза тя. — О, проклет да си, Смит! Къде беше? Ужасно се притеснявах!
— Чудесна защита си имаш срещу индианците! С коня прескочих оградата, свалих седлото, а никой не обърна внимание, дори и двамата ти каубои.
— Доминго къпеше Фиделито, знаеш каква залисия е! Не са те чули. Къде беше? Три седмици ни вест…
Докато му се караше, очите й не можеха да му се наситят. Бе загорял и заякнал. Носеше риза от син, подобен на лен плат, отворена на врата, и някакво ново тъмно сако. Не бе го виждала със сако. Изглеждаше някак си различен, чужд.
Бет остави думите си да текат, докато го гледаше, и й се искаше да погледът му да не бе толкова суров. По лицето й имаше сажди, косата й не беше привързвана отдавна и се беше разрошила, а и роклята си не бе сменяла цял ден. Как ли изглеждаше? И защо не я бе целунал още?
— Смит…? — въздъхна въпросително. Най-после той я сграбчи в гореща прегръдка.
— Бет, липсваше ми! Исусе, колко те желаех! — накара я да се изчерви и се изсмя на руменината й, повдигна я и, въпреки колебливите й протести, я понесе към спалнята.
— Не сега. Пусни ме долу! Яхнията ще загори. Ох… Смит, късаш роклята ми. Спри!
Дълбоко в гласа му долови нотка, която не бе чувала досега.
— По дяволите яхнията и роклята ти! Донесъл съм ти нова. По-късно ще я облечеш за мен. Сега те искам, незабавно. Без дрехи, без задръжки.
Когато започна да я целува, всичко останало отлетя надалеч. Не остана никакъв срам, никаква вина, която си втълпяваше, докато бе сама. Трябваше да му каже нещо… но дори това сега нямаше значение. Не сега, когато я караше да плаче от желание в отговор на неговата неудържимост.
По-късно, лежейки ленива и доволна до него, тя отново задаваше въпросите си, подтиквана от желание да узнае истината.
— Къде беше тоя път? Какво прави? Страхувах се.
Той се претърколи и легна с ръце под главата, но Бет усети, че се е обърнал към нея. Гласът му бе спокоен и равен:
— Прескочих първо до Мексико. Имах работа там. После тръгнах на север да посетя Прендъргаст.
— Какво направи? — тя се изправи в леглото, сякаш в нея се бе скъсала струна. — Какво? — почувства се глупаво, задето повтори въпроса си. Искаше й се да види лицето му в полумрака.
— Лягай, Бет! Имам много да говоря. Стига си ме гледала така!
— Искам да знам защо.
— Не отидох, за да ви продам, ако това си мислиш. Реших, че е по-добре да поговоря с Джак Прендъргаст, за да спрем тая проклета война, дето се подготвя. Във всеки случай съдружникът ми беше там и той бе първопричината да дойда по тия места.
— Твой съдружник? Съдружник в какво, Смит? Какво прави при тях?
— Успокой се Бет!… — рече с въздишка. — Опитвам се да ти разкажа. Та да започна с името си. То не е Смит. Казвам се Морган. Можеш да ме наричаш Стив, ако все още искаш да говориш с мен, след като ти обясня всичко.
Тя, разбира се, не знаеше, че не го бива много в обясненията. Лежеше до него вцепенена от едва сдържана ярост. Той бе излъгал. От началото е лъгал. Радваше се, че може да скрие сълзите си в тъмнината. Не искаше да слуша нищо, но сълзите щяха да я издадат, ако се опиташе да му го каже. Мълчеше през цялото време, докато накрая не издържа:
— Как можа… Защо се съгласи? Защо каза, че ще работиш за нас?! Само от злоба или ти харесваше да си играеш?! Ти…