Когато не трябваше да се преструва на влюбен за пред хората, Стив се държеше така, сякаш тя не съществуваше. Изглежда дори спорадичното му желание към тялото й бе на път да изчезне. Той нито веднъж не влезе в нейната стая в хотелския им апартамент. Постоянно се налагаше да закусва сама, но чувството на унижение я възпираше да го запита къде се губи от първия ден, когато пристигнаха в града.
— Господин Морган каза да се наспите добре, госпожо. Той излезе съвсем рано сутринта.
Бе настоявала Делия да остане нейна камериерка и с времето момичето постепенно придоби едно безизразно, каменно изражение. Изглежда тя също малко се боеше от Стив. Без съмнение бе научила от Тили историите за миналото на господаря си. Джини не възнамеряваше да се унижава, задавайки въпроси.
Тя усещаше как лети времето, брулена от вихъра на лудешкия му бяг. Не можеше да сподели истинските си чувства дори със Соня… нито пък със Стив, дори, в случай че й бе отделил малко внимание.
Сега бе сигурна, че той изгаря от нетърпение да я изпрати в Европа. Трябва да бе полудяла, за да си въобрази и като наивна глупачка да се надява, че би могъл да промени решението си. Да й каже, че би искал да остане с него.
Отпътуването им със Соня бе отбелязано с голямо прощално празненство — едно от онези събития, които вестниците снобски наричаха „соаре“. То се състоя в нощта, преди да отплават за Париж в голямата бална зала на хотела, където присъстваха над петстотин души. Въпреки това на другата сутрин вестниците щяха да пишат за „изключително мило събиране на близки приятели“. Джини познаваше някои от присъстващите съвсем бегло.
Нервите й бяха изопнати до краен предел и тя се опитваше да скрие изтощението си, смеейки се непрестанно и флиртувайки с всички мъже, с които танцува. Миналата нощ бяха ходили на бал и се прибраха в хотела едва за закуска. След това не видя повече Стив, докато той съвсем неочаквано не се появи в стаята й, заварвайки я да рови в кутията си за бижута. Джини се опитваше да избере някакво колие, което да сложи с новата си рокля от коприна с цвят на бронз.
— Караш гостите да чакат, любима. — След това с небрежен жест й подари ацтекска огърлица, каквато тя изумена бе видяла в един музей. Изработена от тежко злато с инкрустации от скъпоценни камъни, огърлицата бе прекалено внушителна, за да се носи с друго бижу. Тя прилепваше плътно около шията на младата жена и стигаше до гънката между гърдите й, открити от дълбоко изрязаното деколте.
Джини бе красива и очарователна с някаква варварска хубост, караща всички жени да й завиждат.
— О, Стив! — прошепна тя с грейнали очи, което го накара да се засмее.
— По-късно тази вечер ще имаш възможност да ми благодариш. Сега е време да тръгваме.
Но щом се смесиха с гостите, тя отново го изгуби от поглед. Жизнерадостното й държание бе почти трескаво. Колко часа оставаха? Двете със Соня щяха да отплават с първия сутрешен отлив. Бе й подарил една прекрасна скъпоценност и без съмнение очакваше в замяна дискретен развод без много суетене и протакане.
Когато обявиха, че вечерята е сервирана, Джини вече почти бе престанала да се тревожи. Бе изпила прекалено много вино в отчаяни опити да притъпи странната болка в гърдите си. Сега протягаше ръка към мъжа, който щеше да бъде неин съсед по маса, смеейки се на някаква негова шега, когато Стив неочаквано изникна с необяснимо сърдито изражение на лицето.
— Сбогува ли се с всички? — След това, без да й даде възможност да отговори, той добави; — Добре. Вече се извиних пред баща ти. Ще вечеряме само двамата.
Пръстите му се впиха в китката й, безмилостни като стоманени белезници. Стив сякаш изобщо не забеляза възмутената й реакция.
Лицето на Джини пламна. Всички погледи бяха вперени в тях! Той на практика я влачеше след себе си, прекосявайки залата, покрай готвещите се да седнат на масата двойки, покрай знатните вдовици, които учудено повдигаха вежди, покрай мащехата й, стиснала устни толкова силно, че бяха побелели, и покрай келнерите с техните дискретно безизразни лица. Продължи да я тегли след себе си и по застланото с килим стълбище, като се обърна да я погледне само един-единствен път, когато със заплашителна учтивост я попита дали не би предпочела да я носи на ръце нагоре по стълбите.
Пред вратата на хотелския им апартамент тя отново направи опит да се освободи.
— Стив! Да не си полудял! Делия… какво ще…