Елизабет трябваше да бъде поласкана от факта, че Стив веднага изостави Лорна с някакво набързо измислено извинение и прекоси залата, насочвайки се към нея. Бет изпита желание да изчезне, но все пак промълви с треперещ глас:
— Мартин!
Мартин Бърнисон внимателно разтвори вкопчилите се в ръката му пръсти, след това ги стисна леко.
— Скъпи, мисля…
Мартин твърдо рече:
— Това е нещо, с което трябва да се справиш сама.
Дали не се съобразяваше с това какво биха си помислили хората? Без да продума, Стив стисна със стоманените си пръсти китката на Елизабет и поведе младата жена през залата, без да обръща внимание на сподирилите ги от всички страни погледи.
Бутна я в един далечен ъгъл между широка, отрупана с ястия маса и огромен съд с палма.
— Защо, по дяволите, не си с роклята, която ти купих?
Обхвана я безразсъдство и тя отвърна смело:
— Защото не ми отива. Разголва ме прекалено много, а жените тук не се обличат по такъв начин, ти го знаеш. Освен това, винаги си харесвал тази рокля.
След много колебания бе облекла черната си рокля от тафта, след като внимателно бе сгънала и прибрала хубавата дреха, която й бе донесъл. Роклята от бродирана коприна сигурно струваше цяло състояние. По плата бяха останали петна от сълзите й, но той никога нямаше да разбере това.
— Мили боже, Бет! Виждаш ли какво са облекли Лорна и майка й. Уважаващите себе си жени носят рокли, които показват ръцете им и имат деколте! Какво те интересува хорското мнение?
Тя не разбра как успя да запази гласа си спокоен.
— Интересува ме, защото тези хора са ми съседи и приятели, защото възнамерявам да прекарам остатъка от живота си сред тях.
— Разбирам. — Гласът му бе станал опасно тих, а очите му се премрежиха, карайки я да се чувства притисната в този ъгъл. — Какво се опитваш да ми кажеш, Бет? Мислех да те поканя да дойдеш с мен в Сан Франциско. Лорна и майка й също отиват там, а Джак уреди ескорт от войници, поне през територията на апахите. Бих искал да дойдеш, ако съумееш да загърбиш притесненията относно клюките на съседите си.
Мили боже — молеше се мълчаливо, — накарай го да спре да говори, накарай го да спре да ме изкушава, дай ми сила. Тя се изненада от спокойствието в гласа си.
— Ти все още си женен мъж, господин Морган. Или не те е грижа какво ще си помисли жена ти? Как ще ме представиш, като прислужница на госпожица Прендъргаст? — Видя го да поема дъх и се отдръпна при вида на свитите му устни.
— Би трябвало да те разтърся, докато глупавото ти мозъче не се задрънчи — процеди през зъби. А после с внезапен смях: — О, не се притеснявай, че ще направя нещо, с което да шокирам приятелите ти! Но понеже стана дума за съпругата ми, трябва да те уверя, че онзи, който ти е дал информацията, е пропуснал да ти каже, че тя е мъртва. Почина преди няколко месеца, така че имах време да свикна с мисълта, че съм вдовец.
Нещо в начина, по който изрече последните думи, студенината в гласа му и непроницаемият поглед на стоманеносините очи, накараха Бет да изпита желание да избяга и се скрие, за да не чува нищо повече. Сега обаче сякаш и двамата бяха уловени в капана на думите, които си разменяха, и тя, без да се замисля изтърси:
— Прощавай! Не трябваше да казвам…
— За бога! Никога не се извинявай за нещо, което си казала! А сега, когато приключихме с твоите извинения, би ли отговорила на въпроса ми? Е?
— Имаш ли деца? — и сама не знаеше защо го попита, но й се стори важно да знае.
Той я погледна изненадано, а след това ядосано:
— По дяволите, какво общо има с това… Да, имам деца, близнаци, ако трябва да бъда точен. Момче и момиче, доколкото знам. Никога не съм ги виждал.
— Не си…
— Бет, аз просто не ставам за баща. Обичам да бъда в движение. Аз съм просто неспокоен човек, предполагам.
Сега бе неин ред да каже с безизразен глас:
— Разбирам — после додаде: — наистина не трябваше… да задавам всички тези въпроси. Нямах право. Но бе редно да поговорим… и поне за разнообразие да бъдем честни един към друг. — Докато говореше, тя го гледаше жадно, припомняше си лицето му, копнееше да може да го достигне и да прокара пръсти по онзи белег така, както бе правила преди, когато бяха щастливи заедно и той бе „Смит“. Но това време бе отминало и сега най-сетне успя да му каже онова, за което бе дошла:
— Благодаря, че ме покани, но не мога да дойда с теб. Виждаш ли, обещах на Мартин Борнисън да се омъжа за него.