— Само го лекувах от пристъп на Acute Dyspepsia! — обяви Ричард разсеяно. — Яде твърде много, разбира се, дори когато това са само твърдо сварени яйца. Яде всякаква храна и много пие, макар че е мюсюлманин. Но вярва, че съм му спасил живота и по този начин…
— И по този начин?… — бе повторила Джини, усещайки колебанието му, и той каза бавно:
— Скъпа моя, знаеш ли, иска ми се да не те бях довеждал с мен. Поканени сме в двореца, за да бъда близо до Султана, в случай че той има нужда от мен. Не посмях да откажа. Мога само да се надявам, че скоро ще забрави за присъствието ми и ще си намери нов любимец.
За момента обаче бяха тук и трябваше да се справят с положението. В сравнение с тревогите на Ричард, отначало Джини дори намираше своето положение за комично. Нито един от тях не бе осъзнал, че докато живееха в двореца на султана, от тях се очакваше да спазват правилата на исляма.
Да, отначало Джини намираше за забавно да се намира в харем и да бъде обслужвана от роби. Такъв бил обичаят, както смутено й бе обяснил Ричард. А освен че трябваше да обитава предназначените за жените на султана покои, в които не бе стъпвал никой друг мъж, освен него, но когато се появяваше пред хора, трябваше да бъде забулена с фередже.
— Съвсем за кратко. Мислиш ли, че за мъничко би могла да се лишиш от свободата си?
Горкият Ричард — помисли си Джини, разтегляйки устни в едва доловима усмивка. Той бе много по-разтревожен от нея.
Всъщност той й се бе ядосал, когато шеговито бе подметнала, че в двореца се чувства липса на ханъми, които да изпълват великолепните покои. Тук имаше приказна градина, в която можеше да се разхожда всеки ден и дори да язди. Ричард й бе намерил кон и прислужник — тих мъж, когото Джини с раздразнение мислеше за евнух. Тя наистина не бе въодушевена от идеята да притежава роби, но какво можеше да стори, при положение че всички те й бяха подарени от султана? Личната й прислужница, както Джини предпочиташе да нарича жената с топъл глас, бе чудесна масажистка и компаньонка за часовете, когато Ричард не бе наблизо. Младата жена бе започнала да усеща как се разглезва.
Независимо от липсата на свобода, от която не страдаше истински, а само подсъзнателно усещаше, тя откри лукса на горещия басейн с ароматизирана вода и сръчните, помагащи й във всичко ръце, които дори подсушаваха и масажираха с благовонни масла тялото й. А дрехите! Не можеше да ги види, но си ги представяше по спомени от картини. Бе достатъчно чувствителна, за да се наслаждава на допира с коприната и тежестта на чуждоземните златни накити около врата, китките и дори по глезените й. Разбира се, костюмът, който турските жени носеха в уединението на своите покои бе много по-удобен и практичен от тежките пластове фуста, корсетите с банели и другите измишльотини, които модерните европейски жени бяха принудени да носят. Джини си помисли за писмото, което можеше да съчини на леля си Селин и не успя да се въздържи да не избухне в смях — младата жена, която масажираше гърба й със силните си, но нежни ръце, се разсмя заедно с Джини. Горката й леля, колко ли шокирана би останала, ако можеше да види своята племенница сега!
— Но аз наистина трябва да й пиша — помисли си Джини. — Да узная как са децата, ако изобщо мога да получа отговора й тук! — Тя реши да поговори с Ричард за това, когато се завърнеше от танците при Абдул Азис или от някой от племенниците му. А имаше и едно друго нещо, за което трябваше да разговаря с Ричард…
Тя отново бе бременна — с детето на Ричард, а по всичко изглеждаше, че горкото бебе щеше да си роди в двореца на турския султан! Мири Ханъм, златокосата киргизка — любимка на султана — също бе бременна и единственото забавно нещо, което Джини откриваше в цялата история, бе, че те двете навярно щяха да родят по едно и също време.
Така стана, че Ричард й изпрати съобщение, че тази нощ ще закъснее, тъй като султанът го бил повикал и щял да го задържи при себе си. Двамата щели да вечерят заедно. В послеписа, който трябваше да й бъде предаден лично, а не прочетен на глас, както бе прието, пишеше: „Скъпа моя, извини ме, но ти знаеш къде е сърцето ми. Ще се върна колкото е възможно по-скоро.“
Свивайки рамене Джини реши да вечеря, преди да отиде да си легне. Вечерята бе сервирана сред церемониален разкош. Всяко ястие бе донасяно под сребърен похлупак, за да се запази топло или студено, както трябваше да бъде консумирано. Джини се опитваше да нагоди вкуса си към турската кухня. И докато неизменната порция пилаф й допадаше, имаше определени ястия, които й се струваха прекалено сладки, като например задушените с ориз, стафиди, френско грозде и ядки пъдпъдъци. Всичко прекалено сладко и тежко я караше да чувства леко гадене, въпреки че шербетът, сервиран в края на всяко ядене, заедно с ментовия чай, винаги й носеше истинска наслада.