— Ако се каниш да ме попиташ какво ще си помисли Делия или пък онези хора долу, честно казано, пет пари не давам за това! А на Делия казах да си ляга, така че е безполезно да я викаш, ако това си си наумила.
Тя едва не припадна в антрето, а след миг дочу затръшването на вратата зад тях и зловещото превъртане на ключа в ключалката.
Всички завеси бяха дръпнати, а газовите лампи намалени, така че на Джини й се стори, че е затворена в кутия от кадифе.
— Ако се надяваш да останеш с тази рокля, трябва да ти кажа, че много се лъжеш. Свали от себе си всички тези смешни парцали и остави само огърлицата.
Докато изричаше това, той небрежно смъкваше собствените си дрехи, без да сваля очи от нея.
Джини пое дълбоко дъх и се изправи пред него с предизвикателно присвити очи.
— Ако ме искаш гола, сам трябва да свалиш дрехите ми, Стив Морган! Проклета да съм, ако тръгна да се събличам заради теб като… като някоя уличница!
— За каква друга, по дяволите, се мислиш? Ти малка, зеленоока, разглезена женичке! Достатъчно дълго бях търпелив с теб, но, както изглежда, ти си от типа жени, които разбират само от един вид отношение.
Изричайки през зъби тези думи, той пристъпи към нея и въпреки неочакваното сърцебиене, Джини отказа да се предаде. Тя затаи дъх, когато Стив разкъса деколтето на роклята й. След това я вдигна на ръце и я хвърли на леглото, а докато се навеждаше над нея, нави буйната й коса около дланта си. Джини извика тихо.
Почувства се… почувства се като пленница, обладавана от своя завоевател. Съпротивляваше се почти инстинктивно, заслепена от гняв, дращейки с нокти гърба му, докато той не дръпна жестоко косата й, принуждавайки я да извие глава назад, и впи устни в шията й.
За момент Джини остана хладна, след което въздъхна и внезапно се предаде, а ръцете й притиснаха тялото му. Тя галеше с пръсти гърба му от основата на врата надолу и вместо да се опита да се освободи, го стисна с хълбоци, а краката й се увиха около мускулестите му бедра.
От неистовото притискане на телата им огърлицата болезнено се впиваше в кожата й. Пламъчетата на лампите трептяха, правейки стаята ту да изглежда по-голяма, ту отново да се свива около тях. Устни и длани се преоткриваха отново и отново, докато телата им се разделяха и сливаха, оставяйки нови гънки върху измачканите ленени чаршафи на леглото.
Междувременно гостите на сенатора бяха приключили с вечерята и пак подеха танците, съпроводени с неизбежните шушукания.
Джини бе задрямала в топлата прегръдка на Стив, а след това се бе събудила. Склонила глава на голото рамо на мъжа си, тя шепнеше любовни слова, ликуваща от отново разгарялото се помежду им желание.
Сега, след като се бяха преоткрили един друг, той със сигурност нямаше да я пусне да замине!
— Стив… — плахо поде тя, но мъжът не я остави да довърши. Целуваше я ожесточено, почти неистово, отнемайки й способността да мисли… Останаха единствено целувките му. Като че ли и двамата отказваха да приемат, че навън, зад прозорците, настъпваше утрото, дебнеше под плаща на нощта, за да нахлуе не след дълго и да ги раздели един от друг.
Така и стана. Трябваше да се досети! Но как можеше да знае, че бледата сива светлина, невинно проникваща през спуснатите завеси, и едно плахо, но настойчиво почукване, можеха да заличат изминалата страстна нощ. Сякаш тя никога не бе съществувала?
Джини отново бе на кораба — облечена в топли дрехи, с боне и наметка срещу утринния хлад. Бледа млечнобяла светлина извираше от нежно полюшващите се пазви на морето, над които лениво се стелеше мъгла.
Какъв тъжен и потискащ час за раздяла! Дори дрипавите парцали на мъглата изглеждаха отчайващо овехтели. А Джини отново бе на борда на кораб. Белите му платна плющяха на вятъра, а лъскавите парапети сега бяха матови от ситните водни капчици. Всичко изглеждаше просмукано от влага. Дори полата на Джини бе провиснала, а когато младата жена приглади падналите на челото й къдрици, усети влагата по бакъреночервената си коса.
Луксозната каюта, която споделяше със Соня, бе ярко осветена от газови лампи. Джини почти се задушаваше от тежкия аромат на екзотични цветя. Имаше чувството, че всичките им гости от предишната вечер се бяха качили на борда, за да се сбогуват по възможно най-шумния начин. В един от ъглите на голямата каюта бе поставена маса, застлана със снежнобяла покривка. Върху нея бяха натрупани бутилки шампанско и различни съдини, изпод чиито капаци все още излизаше пара.
— Тост! — непрекъснато чуваше тя, а чашите отново и отново се пълнеха и пресушаваха. Някакъв възрастен мъж, когото Джини си спомняше съвсем смътно, я уверяваше, че им предстояло спокойно плаване.