Каза си, че навярно се дължи на тежкия живот — изложен на произвола на онзи луд човек, султанът. И защо Ричард трябваше да се чувства виновен за това, че я бе довел тук? Бе сигурна, че има и други неща, които не й казваше, за да не я разстройва. Джини жестоко се срамуваше от сълзите си. Тя бе пропуснала още един случай да му каже, че носи негово дете — част от нея дори бе възмутена, че той като лекар още не е открил бременността й.
Поне все още я намираше за привлекателна.
— Толкова си красива. Радвам се, че султанът не те е виждал, иначе със сигурност щеше да те пожелае. Започвам да приличам на турчин — знаеш ли, че те ревнувам от племенниците му, които те видяха с открито лице? Знам, че трябва да те отведа оттук, и това ще стане скоро, но ще вземем с нас всичките ти нови дрехи и ти трябва да ми обещаеш, че ще ги обличаш за мен…
А после, когато се навечеряха и се оттеглиха в стаята си, той неочаквано и без предупреждение каза:
— Днес се видях с генерал Игнатиев, руския посланик пред Високата порта, сигурно знаеш.
Джини, която вече се бе отпуснала и очакваше да бъде разсъблечена и отнесена до леглото, изтръпна при тези думи.
— О? И важна ли беше срещата ви?
— Да… — с въздишка отвърна Ричард. — Казах му, че си тук. Това би могло да се окаже от значение, ако… — Ричард замълча, а след миг внимателно продължи: — Освен това той е приятел на султана, който му вярва повече, отколкото на британците и французите — за голямо тяхно раздразнение. Мисля, че руският император е единственият владетел, когото султанът уважава.
— И това ли съм ти го казвала аз? — попита Джини, опитвайки да си спомни. Усети как Ричард се приближи зад нея и започна да разхлабва връзките на тънката й нощница.
— Казвала си ми всичко за себе си! — отвърна той, но въпреки неговата предпазливост тя усети напрежение в гласа му. Това усещане се запази и когато легнаха в ниското, меко легло, което споделяха. Беше й трудно да се отпусне. Сякаш някаква част от нея стоеше отстрани, наблюдаваше я и задаваше въпроси.
Защо Ричард изведнъж бе решил да разкаже на руския посланик за нея? Естествено направил го е с неподражаема тактичност — незаконната дъщеря на императора, затворена в турски харем…
От какво се боеше Ричард? Какво допускаше, че може да се случи? Той нежно я положи на леглото, ръцете му се плъзгаха по тялото й и за пръв път Джини се запита дали лампите все още горят.
— Кожата ти е като коприна — прошепна той и Джини усети устните му върху гърдите си. — Ти си моята любима и аз обичам да ти доставям удоволствие…
Това бе самата истина — Ричард винаги бе търпелив, внимателен, винаги се опитваше да й достави наслада. А той самият? Тя с учудване осъзна, че никога не бе отвръщала на ласките му. Оставяше се да бъде отнесена нежно — о, толкова внимателно и нежно — до върха и Ричард откриваше своето удоволствие някъде по пътя, но по толкова ненатрапчив начин, че тя едва го усещаше — дотолкова бе обсебена от вълненията на собственото си тяло.
Колко егоистична съм била! — помисли си Джини. — Аз трябваше… трябваше… — Тя протегна ръка, за да го докосне и усети как той се отдръпна.
— Ричард…
— Не! Ти не си одалиска, не си робиня за удоволствия, обучена в това изкуство. Ти си моята любима, която обожавам… която имам честа да обожавам. Просто ме остави да те обичам, скъпа моя, както ти заслужаваш.
На следващия ден късно следобед, Джини имаше посетител. Очевидно много важен посетител, ако се съди по реакцията на Фатме, която в този момент правеше прическата й. Когато евнухът, пазещ женските покои, с треперещ глас обяви името, тя изпусна на плочките в краката си шише скъп парфюм.
— Трябва да се поклоните, госпожо! — трескаво прошепна Фатме. Гласът й звучеше приглушено и Джини предположи, че тя е коленичила с притиснато към земята чело. Е, независимо кой бе гостът, тя не възнамеряваше да прави нищо подобно!
Все пак направи реверанс, така както я бяха учили преди представянето й на императрица Евгения — беше толкова отдавна. Все пак майката на султана, Валиде, имаше огромна власт и изискваше подобаващо отношение, а Джини трябваше, да мисли и за Ричард.
— Говорите ли френски? — френският на знатната посетителка имаше силен акцент и едва се разбираше, но Джини кимна с глава, не желаейки да я дразни. — Добре, тогава ще говорим — някъде в дъното се разнесе шумолене, което подсказа на Джини, че жената водеше със себе си и малък антураж. След малко чу: — Сега можеш да седнеш.
Почувства, че нечии ръце — тези на Фатиме — я поведоха и сложиха да седне върху една възглавница, с кръстосани крака, както се бе упражнявала.