Какво трябваше да прави сега? Да им предложи нещо за пиене? Нямаше никаква представа от протокола… о, боже! Ричард трябваше да я подготви за подобни случаи. Сега без съмнение щяха да я помислят за варварка. Дали не бе най-добре да признае невежеството си?
Обмисляйки внимателно всяка дума, Джини се извини, че не се е подготвила за посещението на толкова важен гост и за това, че не знае какво трябва да се направи в случай като този. Тежкият парфюм с розово масло на гостенката я замайваше, докато, обзета от паника, си мислеше, че номерът й няма да мине! Какво щяха да направят с нея, да я хвърлят през прозореца в Босфора?
— Значи ти си сляпата жена. Ти ли си съпругата на Тиндейл ефенди, чието истинско име е Фуад? Женени ли сте по законите на исляма?
Как се осмеляваше да й задава толкова лични въпроси? Първият подтик на Джини бе да отвърне по подобаващ начин и се наложи да си прехапе устни, за да спре язвителните думи, напиращи на езика й. Насилвайки се да говори спокойно, тя отвърна:
— Да, омъжих се за съпруга си според мюсюлманските закони на остров Крит. И… сега не мога да виждам, макар че съпругът ми казва, че няма да е така вечно. Позволете да ви предложа нещо за пиене.
— По-късно. Ние — дъщеря ми и аз — си носим собствено питие. Всичко, което поглъщаме, трябва да бъде специално приготвено, от теб обаче не може да се очаква да го знаеш.
Последната фраза прозвуча като хвърлен на куче кокал и накара Джини да скръцне със зъби. Усети как гневът я залива и си повтори познатата фраза: Ох, само да виждах — тогава бих могла да се справя с всичко…
Друг, много по-млад глас рече на също толкова лош френски:
— Майка ми и аз сме тук, защото пожелах да се срещна с теб. А също и защото исках да видя това място. Когато дойда да живея тук, ще трябва да се направи място за всичките ми роби. Място и за теб, разбира се.
— Какво? — изрекла това, Джини усети как думата застина във въздуха между тях като издялан върху камък надпис.
— Е, разбира се, той не е успял да ти го каже все още. Моят син, султанът, току-що взе решение — отново се намеси гласът на по-възрастната жена. — Дъщеря ми Гюлбехар е неговата любима сестра и затова все още не е омъжена. Но ти естествено разбираш, че на мюсюлманите е позволено да имат повече от една съпруга? Така че това не би трябвало да те шокира.
— Сигурна съм, че ще си бъдем като сестри — каза по-младият глас с фалшива любезност. — Ти също се нуждаеш от повече роби, които да те обслужват, защото богатството на човека се измерва по големината на домакинството му — а брат ми е самият султан.
Внимателно подбирайки думите си, Джини каза:
— Съжалявам, ако ви изглеждам глупава, но нещо не разбирам. Вие казвате…
— Моят син — обяви Валиде сухо — реши да омъжи дъщеря ми за твоя съпруг. Това е най-голямата чест, която може да му бъде оказана. Моят син не се доверява лесно.
— Брат ми — намеси се по-младия глас — беше достатъчно мил да се поинтересува от моите чувства. Аз гледах… нашия съпруг през решетката — той наистина е хубав мъж, а и е благословен с дарбата да изцелява. Или си нямала щастието да видиш лицето му? Бих могла да ти го опиша…
Джини се задушаваше от заливащия я поток думи и от усилието да скрие емоциите си. Искаше й се да заплаче, но не и пред тези жени, които стояха пред нея и я разглеждаха, без тя да може да види лицата им.
— Кога ще се състои церемонията? — попита Джини с хладен като острие глас, след което заповяда да донесат напитки.
Когато Ричард се завърна, жените си бяха отишли. Джини седеше в градината, наслаждаваше се на различните й аромати и слушаше ленивото пръхтене на коня си, без да може да се помръдне от мраморната пейка, като че ли самата тя се бе превърнала в мрамор.
— Джини… — гласът на Ричард издаваше агонията му, но тя също агонизираше и не можа да извърне глава към него.
— Досещаше ли се? Или бе също толкова изненадан, колкото и аз?
— О, боже… нямах представа, кълна се! И после, след като обяви решението си, чух… че си имала посетители.
Сега той бе седнал до нея, но Джини чувстваше, че почти се страхуваше да я докосне.
— Джини… повярвай ми, аз… не издържам! Не знам какво да правя!
— Не можеш да сториш нищо, нали? — отдавна, още след като жените си бяха заминали, тя бе изплакала всичките си сълзи. — Разбирам… колко си безпомощен — точно като мен. Но трябва да ми кажеш точно какво означава това…
В този момент той я обгърна с ръце, притискайки я към себе си.
— Иска ми се никога да не те бях водил тук! Иска ми се и сам аз никога да не бях идвал! И преди беше зле, но сега… вярваш ли, че нямам нищо общо с това, че не подозирах какво замисля той? Ако можех… но волята ми вече не ми принадлежи. Моят господар, султанът, ми даде любимата си сестра за жена и нямам никакъв начин да откажа тази женитба. Кажи ми, че разбираш! Трябва да разбереш!