— Да — близнаци. Ричард смята да ги осинови… — и й се прииска да види лицето на Гюлбехар.
След това гордостта й вече не й позволяваше да се оттегли прекалено скоро. Вирвайки брадичка, Джини остана седнала, насилвайки се да допие напитката, която била толкова полезна за нея. Слушаше музиката и извиващият се във фалцет глас на певицата, редящ неразбираеми думи. „Любовна песен“ — снизходително й бе обяснила Гюлбехар.
Някъде отдалече долетяха изстрели, след това — викове, които я накараха да подскочи. Отдъхна си едва когато от бъбренето около себе си разбра, че това са само военните игрички на Султана. Най-сетне за нейно облекчение бе минало достатъчно време, за да може да се оттегли в стаята си.
Ричард скоро ще дойде при мен, не при нея! — помисли Джини и се засрами от тази мисъл, виждайки в нея признак на слабост. Нима тя гледаше на Гюлбехар като на съперница? Нима заради това, че бе притисната от обстоятелствата, започваше да се приспособява? Разбира се, че Ричард щеше да дойде при нея и естествено и двамата знаеха, че тя не е затворница, а стоеше тук по собствена воля, защото и той трябваше да остане. А дали бе така? Дали тя не беше затворничка на самата себе си?
Джини стигна до стаята си и тъкмо щеше да извика Фатме, която винаги бе наблизо, когато първият спазъм, заварил я неподготвена, я накара да се превие на две. Тя се хвана за ръба на леглото и сграбчи покривката, която се свлече на пода заедно с нея. Джини имаше чувството, че в корема й е забит нож, който я разрязваше на две в последвалите болезнени тласъци.
Трябва да бе извикала. Навсякъде около нея се суетяха тъмни силуети, които я държаха, гласове, които й говореха… а всичко, което бе в състояние да направи, бе да крещи, докато изгуби гласа си. В някакъв унес до съзнанието й достигаше: Не може да бъде, още е рано! Не след дълго изгуби съзнание.
Дори в безсъзнание, пак усещаше болката — спомен за болка и истинска болка, когато се събуждаше, хъркайки и борейки се за всяко вдишване. Видя лицето на Стив да се надвесва над нея. Отне й известно време, докато разбере — и то едва след като чу гласа му, — че това не е Стив, а Ричард. Още по-бавно осъзна, че отново вижда, така, сякаш нищо не се бе случило.
Преди да успее да каже нещо, успокояващият глас на Ричард я отнесе някъде далеч от острата болка, която е опитваше да я погуби.
— Не! Не, не! — гласът, който чуваше, бе нейният, но й звучеше като чужд.
— Дръж се за мен. Ето ръката ми. Дръж се, скъпа моя. Ето, болката си отива. Сега ще заспиш… няма да умреш, ще заспиш… разбираш ли? Ще ме слушаш… няма да чуваш нищо, освен гласа ми…
Неговият глас… и след това нищо, докато много по-късно не отвори очи за слънчевата светлина и ярката коприна, покриваща стените… таваните със сини плочки и подовете, също покрити с плочки от нещо като седеф.
Всичко, което видя — о, боже, тя отново можеше да вижда — изглеждаше необикновено рязко фокусирано и ярко, но същевременно тя се чувстваше така, сякаш го наблюдаваше от огромно разстояние и напълно безстрастно. Всичко, дори и Ричард.
Той бе хубав мъж, независимо от белезите, оставени по лицето му от едрата шарка. Кожата му бе с цвят на слонова кост, но онова, което отначало толкова й бе напомнило за Стив, бяха сините очи и черната коса, а може би и нещо във формата на устата. Само че Стив никога нямаше да изглежда толкова измъчен и разтревожен.
— Джини! О, любима моя, не затваряй отново очи — ръцете му, силни и топли, стискаха нейните. — Ти отново си с мен и с всеки изминал ден ще ставаш все по-силна. Ще се оправиш, чуваш ли?
Подобно на всичко останало наоколо звученето на гласа му също бе нереално.
— И защо да не се оправя? Ричард, защо се чувствам толкова слаба? Какво се е случило с мен? Всичко, което си спомням, е болката…
Лицето му се промени, застина, а очите му избягваха нейните.
— Ти… иска ми се още да не ме бе питала за това… но не мога да те лъжа. Изгуби детето. Не знам каква е причината — вероятно нещо, което си яла или пила. Важното е, че си жива и си тук, с мен — той стисна ръцете й по-силно, докато Джини не простена тихо. Пръстите му се поразтвориха с неохота. — От сега нататък ще съм с теб по-често, обещавам ти. Ще се грижа за теб.
Защо да трябва да се грижат за нея? Веднага щом се почувстваше по-силна… Сънят отново я обори, унесе я пряко волята й, но този път й се отрази добре. Събуждайки се, Джини се почувства по-силна и си спомни.
Всичко, прочетено или чуто някога за Отоманската империя и нейната история, изплува в съзнанието й. Трябваше да го осъзнае — след случилото й се откакто бе тук. Тя възвърна зрението си и изгуби своето и на Ричард дете — „око за око“? Сега, когато й носеха храна или напитки, тя казваше учтиво: