Джини въздъхна и сведе поглед към дланите си и с едва доловим глас промълви:
— Бихте ли отделил една майка от децата й? Поне ми позволете да ги взема в Русия! Моля ви. Има ли в заповедите ви нещо, което да казва, че не може да отидем до Санкт Петербург по обиколен път?
Бе успяла да го изненада и сега долови колебанието в гласа му:
— Аз ще… трябва да говоря с генерала за това. Но плановете вече са готови и според тях трябва да пътуваме по море до Севастопол. Заминаваме утре.
39
Полковникът излезе — без съмнение, за да се срещне отново с генерала. Останала сама, Джини неспокойно обиколи стаите в малката къща. Беше късно, но не й се спеше — умът й бе прекалено зает с трескави мисли. Чувстваше се така, сякаш с месеци е бездействала, оплетена в паяжината на безопасност и учтивост, а… също и любов. Ричард я обичаше, както и тя него. Доставяше й удоволствие да се грижат и суетят около нея, а сега… о, бе й трудно да реши какво точно изпитваше в този момент.
Трябва да скъсам със спомените — мислеше тя. — Как да прогоня Ричард от ума си толкова бързо? Аз съм себична… Може би точната дума бе „безчувствена“. Изглежда по време на раждането, когато агонизираше от загуба на кръв, бе изгубила и способността си да изпитва истински чувства. Преди време се бе научила да контролира чувствата си и да плува по повърхността на живота леко и безгрижно като пеперуда. Чувствата само нараняват.
Все още замислена, Джини механично посегна към една забелязана по-рано бутилка водка и, въртейки се пред огледалото, си наля една чаша. Докато я пресушаваше до дъно, срещу нея гримасничеше бледо лице с големи, блестящи очи. Очи, които отново щяха да виждат — трябваше да го запомни.
Преди опиумът й бе носил забрава. Това, от което имаше нужда сега и което щеше да й даде водката. Тя заключи вратата и седна на дивана, придърпвайки бутилката близо до себе си върху поставка от слонова кост. Тялото й започна да се сгрява, а само преди миг бе зъзнала от студ, лъхащ някъде от най-съкровените дълбини на нейното същество, превръщайки я в ледена висулка.
Свободна завинаги — помисли тя, използвайки думите на ария от „Травиата“. Свободна завинаги. Никакво обвързване повече. Изрече на глас:
— Ричард? — Почувства липсата му. Ричард винаги се бе грижил за нея, когато се чувстваше нещастна или се страхуваше от мрака. Обичаше я нежно — не по начина, по който с държеше с нея Стив. Ричард никога не изнервяше жените. Как бе спечелил сърцето на Гюлбехар? Дали със същата джентълменска учтивост, същото внимание, с което даряваше и нея?
— Ричард… Ричард… — произнасяше името му така, сякаш това бяха последните й думи. Как бе възможно двама души да се обичат и мразят едновременно? Тя никога не бе мразила Ричард, сега също не го мразеше. Просто водката и мислите й причиняваха главоболие, трябваше да наблегне на шампанското. Защо този глупав руски полковник не можеше да…
Пулсирането в главата й отекваше като грохот на барабан.
— Господи — рече Джини и притисна ръце към ушите си, когато чукането по вратата спря и тя се отвори с трясък. Виждайки го там, грамаден като мечка мъж, с каса шампанско под мишница, тя започна да се смее.
— Аз… направих магия и ти дойде. Току-що мислех за теб и ето те тук — с моето шампанско. Колко умно. Само… Вече съм пияна повече от нормалното заради твоята водка.
— О, с това ли беше заета? Слугите помислили, че си се самоубила. А ти си открила водката ми? Тя е доста по-добра от твоите глупави френски вина. Може би си повече рускиня, отколкото си мислиш. — Той обикаляше около нея, крепейки шампанското върху някаква табла.
Джини се намръщи.
— Не харесвам руснаците — сухо рече тя. — Веднъж вече бях омъжена за един и това никак не ми хареса. — След това добави: — Какво правиш тук?
— Мислех, че ще искаш да чуеш добрите новини, поне отчасти добри, които ти нося. — Ухилен, мъжът седна на дивана до нея и, уж случайно, започна да разкопчава униформата си. — Е, искаш ли да ги чуеш? Или да пийнем още водка? Ако искаш, ще оставя шампанското на теб!
— Шампанско? — механично рече тя, след което ядосано: — Какво си въобразяваш?
— Какво си въобразявам ли? Правя всичко по-удобно и за двама ни. Ах, сега вече мога да дишам.
Изумена, Джини го видя да става и да се приближава към касата с шампанското, разкъсвайки лесно обвивката с ръка, сякаш бе бут месо.
— Шампанско — каза той и се изсмя сърдечно и шумно. — Знам лесен начин за отварянето му… и бърз. — Докато изричаше последните думи, полковникът удари гърлото на бутилката в ръба на масата. Направи го много бързо и чисто, след което й поднесе все още шумящата и преливаща бутилка, пълнейки чашата й до горе.