— Е, това е най-малкото, което можеше да направи, след като татко се съгласи да търпи оная глутница негови приятели.
Лорна се изчерви и докосна извинително ръката на майка си.
— О, съжалявам, маман! Просто съм разочарована! Искам да видя колкото се може повече, преди да се върнем. Толкова ми хареса тук, макар и не колкото Франция — лицето й придоби замечтан вид. — Маман, не мога ли да остана? Знаеш много добре, че се чувствам сигурна с Пиер… господин Дюмон. Обещавам да се грижа за себе си, а и той, знаеш, ще се грижи за мен. Моля те!
— Ще си помисля — каза майка й разсеяно, като проследи изненадания поглед на дъщеря си. След това замислено добави: — Мислиш ли, че е разбрал, че тя е тук? Притеснявам се от това, което би могло да се случи, когато се срещнат! Бедните деца…
Накрая, за да излезе на глава с дъщеря си, госпожа Прендъргаст й разреши още една последна разходка. Изтощена до крайност от разговора, възрастната жена настоя да си легне. Господин Дюмон можеше да вземе Лорна, придружена от прислужницата й, и да я заведе да разгледат картините в Кралската академия.
Едва тогава Пиер ужасен разбра за какъв портрет бе позирала братовчедка му последните няколко дни. Около последната картина на Алма Тадема се бе събрала тълпа. Той чу някой да прошепва, че боята й още не е засъхнала. Разпознавайки лицето на картината, Пиер побърза да покаже на Лорна друга картина, по-надолу, но лицето му почервеня и това не й убягна. Почувства, че му прилошава, когато тя с широко отворени очи осъзна коя е одалиската на картината. Пиер помисли разярен: „Джини отиде твърде далеч!“ Реши, че на всяка цена трябва да й го каже. Да, и повече нямаше да участва в нейните интриги.
— О! — въздъхна Лорна и пръстите й стиснаха рамото му. — Как е могла? И колко безразсъдно спрямо теб! Защото, сигурна съм, че скоро цял Лондон ще говори само за това!
Въпреки затрогващата загриженост на Лорна, гневът му не утихна. Той нямаше представа къде бе Джини, тъй като, зает с Лорна, бе забравил задълженията към братовчедка си. Не биваше да я оставя да обикаля сама из Лондон. А сега трябваше да я накара час по-скоро да се върне във Франция.
Лорна допълнително го обезпокои:
— О, господин Дюмон… Пиер! — използва малкото му име тя. — Няма ли да е ужасно, ако Стив разбере? Може да са почти разведени, но той има толкова лош характер! И естествено ще е загрижен какво би могло да означава това за онези бедни дечица.
Боже! — Пиер не бе помислил за това. Разбира се, Лорна е права.
— Нищо не може да се направи — обяви Пиер, и добави с повече кураж, отколкото имаше: — Но аз ще се срещна с този господин Морган и… и ще му обясня всичко. По-добре да го чуе от мен, отколкото от чужд човек.
Молеше се Джини да не направи друга глупост.
Безгрижна, Джини се забавляваше. С Фредерик яздеха от няколко часа и тя се радваше, че я беше поканил. Да пояздят в парка — какво по-ободряващо от това! Стилният й костюм за езда беше в златистокафяво, гарниран с копринени ленти в златистозелено. На шията си бе сложила зелено шалче, а от цилиндъра й се спускаше прозрачен воал. Тя забелязваше погледите на обожание около себе си, макар че се правеше, че не им обръща внимание, и е посветена изцяло на Фредерик, който изглеждаше изключително добре.
— Подхождаме си като двойка — каза й той, щом спряха в сянката на дърветата. — Джини!
Тя се обърна към него изненадана и мъжът добави нерешително:
— Осъзнавам какъв съм… или какъв съм бил, но ти си първата жена, в чиято компания съм от толкова време… и първата жена, чиято компания харесвам! Дори си мисля, че бих искал да… — лицето му се изчерви и той продължи припряно: — …да се любя с теб. Ето, казах го!
— Защо, Фредерик… — не знаеше какво да му отговори и прехапа устни с малките си бели зъби.
Той видя изненадата й и протегна ръка, за да докосне нейната.
— Искам ръката ти, разбира се — каза той. — И не очаквам да ми дадеш отговор веднага. Но трябва да ти кажа, че искам деца. И още нещо — изобщо няма да ти се бъркам! Ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и ако не се срещаме често в леглото, а предпочиташ чужди легла, няма да има проблеми. Свобода в границите на разумното.
Умереност — помисли си тя и си спомни с гняв, че Стив й бе казал същото. — Умереност, която се отнасяше само за нея, но не и за него. Не й се искаше да си разваля деня, мислейки отново за Стив или какво ставаше с децата.