— Най-добре ще е да се покриеш с някой шал — сухо рече той, решен да пренебрегне скритото в думите й предизвикателство.
— Няма нужда, благодаря ти, Стив. Много мило от твоя страна. Дълго ли ще яздим? Защото в такъв случай трябва да оставя съобщение на Соня.
— Вече се погрижих за това! — Гласът му я накара да бъде предпазлива и да не отива прекалено далеч в играта, която играеше. Джини злорадо си помисли, че наистина отдавна не го бе виждала толкова ядосан.
Час по-късно, когато слънцето приличаше вече доста по-силно, Джини имаше чувството, че от тялото й се вдига пара, а лицето й бе почервеняло и влажно от пот под шапката с воал, която бе принудена на сложи. Сега бе неин ред да започне да се ядосва. Дори откритието, че навлизаха в Ню Орлиънс, с нищо не смекчи гнева й… и тя трябваше да признае, че бе започнала да таи известни опасения.
Човек никога не можеше да знае какво да очаква от Стив. А когато той бе бесен…
Джини хвърли бегъл поглед към него, но лицето му беше безизразно. След дълги паузи, дори след като се бе опитала да го жегне, той едва проронваше по някоя дума, запазвайки при това пресилено сладкия си тон. В крайна сметка тя прибягна към последното си оръжие — сърдитото, навъсено мълчание. Но когато стигнаха целта си, мъжът скоро откри, че привидното й покорство бе само преструвка. Няма да позволя да ме прави на глупачка! — непокорно помисли Джини.
Странно, но дори без да я погледне, той можеше да отгатне мислите й. Както добре знаеше, Джини бе изключително упорита жена! Когато се налагаше, можеше да отстъпи, но никога нямаше да позволи да бъде прекършена. А той искаше ли го? Гневът му почти се бе стопил и сега Стив дори започна да се чувства малко неловко от този нелеп излет. Не биваше да се въздържа, а трябваше да я обладае, без значение дали тя желаеше това или не. Независимо какви оскърбителни думи си разменяха, телата им говореха друг език. Да, трябваше да си даде сметка за това и вместо сега дяволски уморен и раздразнителен да се връща в Ню Орлиънс, можеше отдавна да спи дълбок сън.
Леката карета, която Стив настоя да управлява сам, сви рязко по широк, засенчен от дървета булевард с внушителни тухлени и каменни сгради, повечето от които поне триетажни. „Безън Стрийт“ прочете табелката Джини и сбърчи нос. Какви странни имена даваха на улиците си жителите на Ню Орлиънс. Дали Стив не я водеше при някой стар приятел, за чието съществуване бе предпочел да премълчи? Не, това би било твърде просто разрешение. Неволно Джини вирна брадичка, което й придаде предизвикателен вид. Нямаше да му достави удоволствието да го разпитва или да прояви дори най-малък интерес към нелепото му алиби. Щеше да му даде да разбере, че не се интересува особено от това, което бе правил през изтеклата нощ. Подразни я дългата и отегчителна езда и това, че трябваше да замени приятния хлад в къщата край реката с градската задуха. Жаждата и лепнещата й от пот кожа я правеха заядлива. Напълно в свой стил Стив не й бе оставил време дори да закуси, преди да я измъкне с присъщата си безцеремонност.
Каретата рязко спря… най-сетне. Малко чернокожо момче, облечено в ливрея със златни копчета, изтича да поеме поводите на конете, подадени му от Стив. Уловило със свободната си ръка подхвърлената му монета, момчето разтегли лице в широка усмивка, разкриваща снежнобели зъби.
— Благодаря ви, господине! Уверявам ви, че ще се погрижа добре за конете.
Влажните очи на момчето с любопитство изучаваха Джини изпод дългите почти колкото тези на Стив мигли, докато високият джентълмен й помагаше да слезе от каретата.
Дамата изглеждаше доста по-различно от останалите жени, които идваха тук денем. Не бе виждало нито една от тях да носи толкова красива рокля. Зърнало за миг лицето й през плътния воал, момчето забеляза, че жената бе необикновено красива.
Стив също не сваляше очи от нея, докато рязко дръпна завързано на връв златно звънче. При звъна му зад портите от ковано желязо се появи възрастен мъж, облечен в ливрея, подобна на тази на момчето. Джини успя да зърне последните етажи на къща, разположена малко навътре в двора, с боядисани в бяло капаци на прозорците, пазещи обитателите от горещата дневна светлина. Алеята минаваше под иззидани от тухли и камъни арки и бе примамливо прохладна в сравнение с жегата навън. Малки факли, поставени в изящно изработени гнезда от ковано желязо, напомниха на Джини за Мексико. Това усещане се изостри, когато долови пред себе си тихото ромолене на вода. Фонтан! Две мраморни херувимчета държаха наведени кани, от които в кръгъл басейн се стичаше тънка струя вода. Имаше много дървета, хвърлящи сянката си над наредените под тях пейки.