Джини напусна златната стая с вид на разярена лъвица. На светлината на газовата лампа отражението й в огледалото първо се намръщи, а след това й се усмихна. Младата жена репетираше ролята, която възнамеряваше да изиграе тази вечер: Учите й се присвиха. Бе обмислила всяко свое действие до най-малката подробност. О, да, Стив щеше да остане изненадан. Много криво си бе направил сметката, ако мислеше, че ще му бъде лесно да я сплаши. Както тогава, когато я бе държал като пленница в публичния дом на мадам Лила в Ел Пасо. Оттогава Джини бе научила много неща и Стив не биваше да го забравя.
С пробуждането на къщата до нея бяха започнали да се донасят приглушени звуци. Тихо подрънкване на пиано, женски смях, гърмящ мъжки бас. Из въздуха се носеше дори слабо ухание на тамян, придаващо екзотичен привкус на и без това екзотичната обстановка — декор на театралните ритуали на продажната „любов“. Навярно имаше и други стаи като тази, всяка със специфичен: интериор, но всички служещи за една и съща цел. Стаите от този етаж денем биваха предоставяни на любовни двойки, търсещи дискретност и усамотение — омъжени жени и техните любовници или мъже с техните метреси. Вечер къщата се превръщаше в елегантен публичен дом, обслужващ само елита и най-богатите и в който се сервираше само вино и шампанско. Ястията биваха приготвяни от парижки готвачи, а дамите приемаха своите клиенти само след предварителна уговорка.
Джини, на която всичко това вече бе известно, седеше в отрупания с огледала будоар. Сега тя издърпа най-горното чекмедже на тоалетната масичка. Типично по мъжки Стив не се бе досетил да прерови чекмеджетата и двукрилите гардероби, изпълващи стаята, но тя го направи, тъй като се бе събудила, за да открие, че съпругът й и роклята й бяха изчезнали. Очевидно постоянните посетители на златната и бялата стаи обожаваха да се преобличат. Тук имаше не само мъжки и дамски костюми от различни епохи и моди, но и цяло находище от козметични средства и парфюми. Зелените очи на Джини заблестяха със смесица от възхищение и гняв. Тя плахо се огледа, преди да посегне към малка кутийка с червило за устни, а след миг мислите й препускаха вече далеч напред. Хитростта, която бе използвала някога в Ел Пасо, щеше да й послужи отново, но този път тя нямаше да си позволи да бъде уловена…
— Господа… — Мъжкият глас бе малко неясен, но с респектиращ тон, накарал всички глави в задимената игрална зала да се обърнат към вратата. Хенри Уормът, губернатор на щата Луизиана, пристъпи напред, покланяйки се с размах към младата дама, чиято ръка държеше. — Представям ви троянската Елена.
Тя се държеше с грациозна увереност, граничеща с арогантност, добре съзнавайки гледката, която предлагаше на мъжете в залата. Без съмнение се забавляваше от шока и удивлението, изписани по извърнатите към нея лица.
Бялата й рокля бе артистично драпирана и разгалваше едното й прасковено рамо и стройното й бедро. Под гърдите й бяха кръстосани тънки златни презрамки, подчертаващи техните възхитителни овали. Ако човек се вгледаше достатъчно отблизо, можеше да различи настръхналите й зърна под фината, прозирна материя. А по-нагоре мъжките погледи биваха запленени от алените, подканващи за целувка устни и леко издължените смарагдови очи, гледащи със смесица от ирония и предизвикателство. На светлината на полилея косата й, сплетена със златисти панделки, блестеше като бакърена. Колко ли дълга щеше да е, ако я разпуснеше?
Доволен от ефекта, който бяха предизвикали думите му, Хенри Уормът се засмя.
— Не съм ли истински щастливец? Преди малко се получи невинен инцидент. Моята малка богиня неволно се бе заключила в стаята си и една свещ падна на пода. Злополука, която можеше да доведе до нещо по-сериозно, ако в този момент случайно не минавах край стаята й. И тъй като тя е една истинска Афродита, как бих могъл да устоя на молбата й да я придружа до долу, където я очаква щастливият й кавалер за тази вечер? — Той се огледа въпросително, добавяйки малко по-тихо с несъмнено искрен глас: — Няма нужда да казвам, че бих дал почти всичко, за да съм на неговото място, който и да е той…
Усмихвайки се на слисването, Джини обходи с поглед зачервените лица на присъстващите.
— Сенатор Брандън, колко чудесно… — Пренебрегвайки задъханото му възклицание, тя продължи: — Също и Пако Дейвис… Напоследък вие малко ме пренебрегнахте и не съм сигурна дали съм готова да ви простя. Как е нашето бебе?
След като с удоволствие видя Пако да се задавя с питието си, тя обърна блестящия си поглед към друго едно познато лице, срещайки студени сиви очи, които се сведоха.