За нещастие точно в този момент се почука на вратата. Те се спогледаха — Стив с набързо наметнатата си, все още незакопчана риза, опитващ се да отгатне какво се крие зад внезапната промяна на настроението на Джини.
— Може ли да вляза? Казаха ми, че ме очакваш… О!
— Заповядай, влез… сигурна съм, че наистина те очаква! Не бива да се тревожиш. Стив ще ти каже, че двамата с него сме една модерна двойка и всеки от нас има свои приятели… Понякога е наистина забавно да сравняваме преживяванията си! — с ококорените си кадифено кафяви очи Ана дос Сантос не изглеждаше особено променена в сравнение с последния път, когато се бяха срещнали. Момичето стоеше, притиснато към вратата, сякаш опитвайки да се защити, и недоумяващо се взираше в Джини. — Трябва да опиташ омарите — продължи Джини. — Превъзходни са… както и шампанското. И тъй като разбирам, че сега съм излишна… скъпи — извини ме, Ана — няма да се прибирам за вечеря. Хенри ме покани на приема, който дава в имението на губернатора. Довиждане… забавлявайте се добре!
Джини мина покрай слисаната млада жена и напусна стаята, оставяйки Стив със замръзнало лице. Докато пазеше тази картина жива в съзнанието си, Джини нямаше да се прекърши. Спускайки се по стълбите, тя дочу затръшването на врата горе.
Уилям Брандън наблюдаваше Джини, която идваше към него, и завладян от собствените си грижи, не забеляза необичайната й бледност. Той си спомни, че й бе ядосан и придаде на гласа си рязка нотка.
— Боже мой, къде са се дянали всички? Къде е Соня?
— Нямам представа, освен че рано тази сутрин ми каза, че отива да поязди. Защо не я потърсиш?
— Чуй ме сега, Виржиния! Фактът, че си омъжена, не ти дава право да разговаряш с мен по толкова нахален начин! А колкото до поведението ти миналата нощ…
— Не съм споменала пред Соня къде си бил, ако това те тревожи. Имаш ли нещо против да се оттегля? Бях навън и имам силно главоболие.
Нейната стая бе само временно убежище. Докато лежеше в леглото си, възползвайки се от леда, който загрижената камериерка бе донесла за облекчаване на главоболието й, Джини се опитваше да размишлява. В главата й обаче се въртеше една-единствена ясна мисъл: Трябва да си вървим. И след като самият Стив й бе дал свобода да следва желанията си, тя възнамеряваше да направи точно това. Джини затвори очи, копнеейки да спре да изпитва болка, когато усети, че тялото й бе започнало да изтръпва.
Значи всичко свърши. Наистина най-накрая свърши. Колко странно се чувствам сега!
През отворения прозорец до нея долетя гласът на сенатор Брандън, който нареждаше на някакъв прислужник да му доведе кон. Дали възнамеряваше да търси Соня?
Подобно на останалите мъже той се забавляваше без ни най-малко чувство за неудобство, но съпругата му трябваше да бъде порицавана при най-незначителната проява на своеволие. Внезапно Джини се запита как ли се чувстваше Соня, която бе доста по-млада от сенатора. Дали е обичала първия си мъж, от когото й беше останала тази къща и земите наоколо? Имала ли е любовници? Въпреки че напоследък бе понапълняла, Соня безспорно бе доста привлекателна жена, както изглежда смяташе и Андре Делери.
И докато Джини се опитваше да не мисли за бъдещето, Соня отчаяно копнееше вече да си е у дома, обвинявайки заварената си дъщеря за собственото си импулсивно поведение.
Ако Уилям не се бе държал толкова зле и ако Джини не я бе провокирала така нетърпимо, тя отдавна щеше да е забравила прошепнатата от Андре Делери молба да му разреши да поязди с нея, само двамата. Молеше я да си поговорят и почетат от книгата с френски стихове, която бе донесъл от Париж. Соня го намираше за много очарователен и чувствителен млад мъж, но при други обстоятелства една подобна среща с него или с когото и да било другиго би била немислима. Господин Делери, радушно приет у всичките й някогашни приятели, бе показал на Соня, че зачита и уважава мнението й, така че тя нямаше никакви основания да не му се довери. И все пак… о, боже, как можеше да е толкова глупава и безразсъдна? О, всичко това не оправдаваше факта, че Андре Делери я очакваше и тя се бе отзовала на поканата му.
Горичката, простираща се чак до скалистия бряг, бе много стара — засадена бе от един от първите заселници по тези места. Соня безкрайно обичаше пикниците в сянката на листата. Тя и Раул, красивият й, усмихнат млад съпруг, който след кратко ухажване бе омаял момичешкото й въображение и се бе оженил за нея. Но голямата му любов си бе останала една мулатка…
Колко далеч назад в миналото бяха разходките сред дърветата, неизменно съпровождани от шума на реката долу под отвесния бряг. Сега тя бе малко опиянена от изстуденото вино, донесено от Андре Делери.