Бишоп замислено се наведе напред, потърквайки с пръсти брадичката си, докато обмисляше този „друг начин“.
Трябва да оставим случая на него! — с негодувание си помисли Пако. — Той е хладнокръвен кучи син, а без съмнение е и много хитър!
Такова бе мнението и на Стив, който малко по-късно се присъедини към тях с доста кръвожаден вид, подчертаван от белега на лицето му. През целия път на връщане към града с голямо задоволство обмисляше идеята незабавно да се срещне с Андре Делери, което би освободило насъбраното напрежение. Но, разбира се, Бишоп бе този, който хладнокръвно заключи, че това не е единственото и най-практично решение на проблема. Най-лесният начин за предотвратяването на дуела бе да се информират служителите на закона и да бъдат арестувани замесените страни. Това неизбежно би имало някои нежелани последици, но като цяло…
Стив Морган, със съблечено сако и измачкана, разкопчана по врата риза, попита:
— А веднъж попаднали в затвора?
— Е, поне печелим време, нали? — услужливо отвърна Пако. Бишоп имаше доста кисел вид.
— Това ще бъде мой проблем. — Той погледна първо единия, а след това и другия от събеседниците си и добави по-меко: — А междувременно вие, господа, може би ще се приготвите за заминаване.
— Не мога да повярвам! Всичко е съвсем като преди, но тогава ти се караше с него, а сега не го правиш. Хей, Стив, защо не слушаш стария си приятел?
— Млъкни, Пако!
Стив все още бе в същото мрачно настроение, което го преследваше през целия ден. Голямото количество топъл ликьор, изпито от тях двамата с Пако, не бе в състояние да промени това, нито да помогне на Стив да се съсредоточи върху картата, оставена му от Бишоп.
Стив се мръщеше над картата, надявайки се Пако да престане да го дразни.
Куба. Странно, никога не бе ходил там, въпреки че имаше чичо на острова. Или беше братовчед? По дяволите… някакъв далечен роднина, когото той почти не познаваше. Още по-странно бе, че дядо му, който никак не обичаше да пътува, най-неочаквано бе решил да замине по някаква мистериозна работа в Куба. Писмото му бе изпълнено със саркастични увещания и открити заповеди: „…съветвайки те да се откъснеш за малко от хасиендата, нямах представа, че ще отсъстваш повече от година… и сега, когато изключително неотложни дела ме принуждават незабавно да замина за именията си в Куба, те моля да се върнеш в Мексико…“. Никъде не ставаше дума за естеството на неотложните дела, принудили дон Франсиско да предприеме това пътуване. Всичко това бе непривично за дядо му! Дали решението да замине за острова в момент, когато революцията бушуваше с пълна сила, бе просто старческо хрумване? Стив с тревога си спомни, че по време на кървавата революция в Мексико дон Франсиско бе един от малцината едри земевладелци, отказали да напуснат хасиендите си. Не, дядо му не се боеше от нищо и веднъж взел някакво решение, той не би позволил да му бъде отклонен от намеренията си. Дали не си приличаха повече, отколкото някой от тях допускаше? И двамата бяха упорити, въпреки че имаше хора, които биха нарекли това инат или прекалена горделивост.
Стив с мъка прогони внезапно изникналия в съзнанието му образ. Джини, неговата свадлива съпруга с лисичи очи. Гърбът й изправен, брадичката — вирната. По дяволите гордостта и влудяващата й упоритост!
— Не се мръщи, защото отсега нататък ще трябва да познаваш тази карта като петте си пръста. Или имаш някаква по-добра идея?
Стив вдигна очи към Пако и бутна картата през масата с утвърдителен жест.
— Да. И тя ме чака горе.
— Не зная как го постигаш! Иска ми се да имах твоя късмет. Какво съвпадение само, да налетиш на бившата си годеница, а? И при това тя да е овдовяла наскоро. Предполагам, че вече ти е простила, че си я зарязал?
Стив се ухили.
— Смята, че за всичко е виновна Джини.
Независимо дали Ана го чакаше или не, Стив Морган бързаше да се качи при нея, както забеляза и сам Пако. За кой ли път той се зачуди защо жените се примиряват с изневерите на приятеля му. Единствено Джини не го бе сторила. И бе време, когато Пако си мислеше, че тя няма да остави нещата така. Но вече се съмняваше, че нещо ще се промени. Той се улови да се пита как ли щеше да реагира на новината, че съпругът й заминава за Куба, а тя трябва да се върне в Мексико сама. Ако не се бе променила много от последната им среща, вероятно щеше да побеснее. Особено ако знаеше за Ана. Пако, който бе виждал Джини ядосана, не можа да потисне усмивката си. Още помнеше битката с ножове между нея и Консепсион. Исусе! Какъв ден само бе онзи!