Мисли за това! — повтаряше си наум тя, неволно изправяйки рамене. — Да, мисли си колко чудесно би било да си господар сам на себе си. Отсега нататък ще живееш свой собствен живот. Тя ще направи всичко възможно да прогони спомена за онези нещастни месеци в Европа, заобиколена от ескорт любезни ухажори, които не се интересуваха истински от ставащото в душата й. Дори Мишел, нейният бивш годеник, не бе по-различен. Не след дълго, когато близнаците пораснеха, щеше да ги вземе със себе си и да се върне в Европа. Може би дори в Русия, защото по всичко изглеждаше, че император Александър бе нейният истински баща. Щеше да забрави Стив и да му помогне и той да я забрави.
След като взе това решение, мислите й отново се върнаха към най-неотложния проблем. Дуелът, разбира се. Нейният „баща“, сенаторът, да участва в дуел? Звучеше толкова невероятно. Уилям Брандън не бе от типа мъже, които при първа възможност посягаха към оръжието, въпреки че, както предполагаше Джини, в случая навярно не е имал друг избор — нещо, очевидно очаквано от Андре Делери. И ако предположенията й се оправдаеха, за бога, какво щеше да прави тогава?
Трябва сама да го попитам — Джини замислено започна да вади фибите от косата си и я остави да плисне по раменете й. — Сигурна съм, че само от изражението му ще разбера дали подозренията ми са правилни или не. Без съмнение и той, подобно на повечето мъже, не допуска, че една жена може да има някакви мисли в главата си.
Лицето й се отразяваше в огледалото — бледо и сурово, очите горяха — зелени смарагда. Джини се намръщи на отражението си, посегна към сребърната четка и я прокара през разрошената си коса. Не след дълго потъна в мисли и ръката й замръзна неподвижно. Защо не? Да, защо не? Тя умееше сама да се грижи за себе си. Опитът й като войнишка жена я бе научил на много неща. Това би било някаква промяна, истинско предизвикателство. Освен това щеше да вбеси Стив. Да, също и вездесъщия господин Бишоп, комуто все още не бе простила.
10
Самоувереността на Андре Делери бе толкова голяма, че малко след сутрешната си среща с госпожа Брандън и нейния съпруг той се зае заедно със своя приятел и съветник Пепе Лула да обиколи всички онези места из града, които обикновено посещаваше, и си поръча нов костюм при шивача. След това прекара почти час в дискретен дом за срещи с новата си метреса — не някоя друга, а сестрата на близък негов приятел, омъжена по сметка за друг техен приятел. Винаги бе харесвал Берта, но тя, която знаеше от брат си за авантюрите на Андре повече от всяка друга жена, бе успяла да стои настрана от него. Докато един ден не узна за любовницата на съпруга си.
Както сама призна пред Андре, тя искала да се научи да възбужда мъжете така, че да ги довежда до ръба на лудостта. На Андре му доставяше удоволствие да бъде неин учител, а с времето и пищното тяло на Берта бе започнало да изпитва наслада от техните любовни игри. Така че двамата бяха продължили да се срещат.
Делери извади златния си джобен часовник и го погледна. Помисли си, че навярно би било по-добре да се прибере в къщи, да се изкъпе и преоблече. Имаше среща с глупавия сенатор Брандън точно пет минути преди полунощ — на Андре винаги му беше доставяло удоволствие да определя този час за дуелите, в които бе предизвиканата страна. Около полунощ всичко вече щеше да е свършило, а той щеше да бъде по-богат със значителна сума, дискретно приведена по банковата му сметка. Остро изрязаните му устни се разтеглиха в сурова усмивка. Колко лесно се усмихваше щастието на мъже като него, които предпочитаха да са господари на себе си пред усилния труд и професията!
Изкачвайки стъпалата, Андре Делери обмисляше вечерта си. Вечеря с приятели, сред които и Люсиен Вале. Театърът, където възнамеряваше да се появи, за да си създаде алиби. А след дуела вероятно щеше да посети любимия си игрален салон и да поиграе с някой стар познат. Чувстваше, че тази вечер късметът бе на негова страна и картите нямаше да му изневерят.
— Господине… — прислужникът му, Жан Батист, бе французин и говореше само матерния си език. След шест години, прекарани заедно, двамата се разбираха чудесно. Възможно ли бе жилавият, тъмнокос французин да е разтревожен от нещо? Със сигурност не от дуела — това би било прекалено! Докато събличаше вталеното си сако, Андре Делери въпросително повдигна вежди.