Сега Делери стисна и двете й ръце, изричайки нежно:
— Елате, госпожо, не ме разочаровайте! Вие казахте, че сте дошла тук, за да узнаете истината, а аз имам чувството, че не ви е присъщо да говорите толкова много и така бързо, както в момента. Ще се успокоите ли, ако отговоря на първия ви въпрос? Добре тогава… — Вземайки мълчанието й за съгласие, той леко стисна изящните пръсти. — Тъй като съм джентълмен, ще ви кажа само, че с вашата очарователна мащеха нямахме възможност да се задълбочим в чувствата си. За нещастие бяхме прекъснати от няколко мои приятели, избрали за своя излет същото място, което и ние. А колкото до нашата среща, ами… кой би могъл да каже? Бях я помолил да се видим край реката. Тя нито се съгласи, нито отказа. Аз чаках, защото когато искам, мога да бъда много търпелив. И ето, както сте научила от самата Соня, тя дойде съвсем ненадейно. И какво по-естествено от това… да започнем разговор? Наистина е жалко, че баща ви трябваше да се появи в такъв неудобен момент…
— Но предполагам, че дори и да не го бе сторил, вашите приятели щяха да клюкарстват и в крайна сметка историята пак щеше да стигне до него, не съм ли права? — Джини с престорена невинност го погледна с широко отворените си очи и тъй като Делери бе започнал да добива замислен израз, го възнагради с една от своите най-очарователни усмивки. — Сега на свой ред вие, господин Делери, недейте да ме разочаровате. Аз не съм глупава, макар понякога да говоря твърде много и прекалено бързо. А след всичко чуто започвам да се питам — защо точно Соня? Тя е по-възрастна от вас и е омъжена — за моя баща. И…
— Продължавайте! — силните пръсти на Делери не я пускаха и сега той й се усмихна в отговор. — Вие ме очаровате. Ако бих могъл да се изразя така, сега много повече, отколкото в началото, когато се появихте в операта без съпруга си и ми позволихте да ви придружа до ложата. Засегнахте ли се от това, че цялото ми внимание бе насочено към Соня вместо към вас?
— О, не! Мисля, че бяхте много мил. А ако исках да привлека вниманието ви към себе си, вярвам, че щях да успея да го направя. Нека се върнем към баща ми… и Соня, разбира се. Питам се, появата на вашите приятели наистина ли е била случайна? И може ли да има някаква причина да желаете да предизвикате баща ми на дуел?
Този път Делери се разсмя, отмятайки глава назад, но Джини забеляза, че очите му останаха студени и втренчени в нея.
— Имате очарователно въображение, мила госпожо, което чудесно подхожда на останалите ви качества. Продължавате да ме интригувате все повече и повече. Да не сте дошла тук с намерение да… да ме разубедите да се дуелирам с баща ви?
— Пари — лаконично рече Джини, пускайки в ход най-очарователната си усмивка. — Повече, разбира се, отколкото ви е било платено, за да го убиете. Трябва добре да помислите за последиците, в случай че успеете да го сторите, макар че, честно казано, аз се съмнявам в това. Баща ми има… нека ги наречем приятели, които го пазят. Не е изключено да бъдете сполетян от… някаква злополука, например. Мислил ли сте за това?
— Имам чувството, че ми се налага да се дуелирам с вас — думите ви са остри като шпаги. Моите почитания, госпожо! Обаче… — провлачените му думи ставаха все по-резки — трябва да разберете, че това е въпрос на чест и че баща ви бе този, който ме предизвика, а не обратното. Уви, нямам никакъв избор!
— Бихте могъл да проявите доблест и да го оставите жив.
— О, но тогава той може да убие мен!
— Ако му обясня, че греши, като подозира Соня и вие…
— Боя се, че той ни завари в много неудобно положение.
Сега Джини имаше чувството, че Делери си играе с нея и това никак не й харесваше.
— Господин, Делери, предложих ви…
— Да. Но много добре знаете, че това няма да стане, напи? Виждате ли, по свой собствен начин аз съм честен. Какво бихте казала, ако се престоря, че приемам вашата молба, в случай че вие ми заплатите със… себе си?
— Е, тъй като бяхте достатъчно почтен, за да не го сторите, този въпрос отпада, нали? — Зелените й, леко продълговати очи срещнаха неговите.
Джини бе от типа жени, които никога не биха отклонили поглед в подобна ситуация, но при нужда умееха да отстъпят с достойнство. Делери се изкушаваше да я задържи, дори пряко волята й. В крайна сметка тя бе дошла сама и едва ли щеше да признае пред някого къде е била. Или би го сторила?
— По-добре сега да си вървя. Отнех ви прекалено много време. — Джини отстъпи назад и Делери я пусна с видима неохота.