Ана издаде съскащ звук и се притисна към Стив. Той се усмихна пресилено, но в красивите му сини очи се таеше скрита заплаха.
— Винаги си била ненадмината в игричките си, но би могла да се справяш и по-добре, нали, любима? — след това с метална нотки в гласа си прошепна: — Как можа да проявиш глупостта да отидеш в апартамента на последния си любовник посред бял ден, така че всички да те видят! Мисля, че те бях предупредил да бъдеш по-дискретна.
Цяло щастие е — мислеше си Джини, заслепена от ярост, която сякаш замъгляваше съзнанието й — че светлината е приглушена заради началото на второто действие.
Когато се обърна към него с искрящ от презрение поглед, усмивката бе изчезнала от лицето й.
— Какво каза, „предупредена“ ли? Предупрежденията са за тези, които се страхуват от тях, господин Морган. — Нарочно наблягайки на официалното „господин“, тя добави със същия нисък, гневен тон: — А що се отнася до „дискретността“, нека ти кажа, че възнамерявам да се срещам с любовниците си толкова явно и често, колкото и ти, ясно ли ти е?
Тя сякаш физически чувстваше тежестта на синия му поглед. Почти можеше да види как дъхът му излиза от ноздрите и яростно изкривените устни — приличаше на огромна котка, готова всеки момент да се нахвърли върху нея.
— Както обикновено, миличка, прехвърляш всякакви граници! Няма да позволя на собствената си жена да се държи като уличница, разбра ли ме? Тази вечер ще си изиграем добре ролите пред обществото на Ню Орлиънс, а утре незабавно заминаваш за Мексико: И ако продължаваш да пренебрегваш децата си, скъпа моя, ще ти ги отнема поради неспособността ти да се грижиш за тях!
Когато тези ледено студени думи достигнаха до внезапно изпразненото й съзнание, тя не можа да повярва на ушите си. Това ли бе онзи Стив, когото обичаше и заради когото беше изстрадала толкова много? Независимо от това колко се бяха карали и наранявали взаимно, не беше заслужила такова отношение. Възприе го като чудовищна несправедливост, каквато бе и хладната му заплаха.
Дишането й се учести и гърдите й сякаш всеки момент щяха да експлодират — все едно, че се давеше в ледени води. Как можа да каже подобно нещо и то в присъствието на Ана! С това презрително отношение показваше колко лесно ще му бъде да се отърве от досадната си съпруга и отново да стане напълно свободен. Непоносимо!
Джини очевидно беше издала някакъв звук, защото изведнъж почувства как пръстите му болезнено стиснаха кръста й. За малко да извика от болка, която обаче не можеше да се сравни с агонията в душата й.
— Без сцени, моля те! Или може би инстинктът за самосъхранение ти изневерява! По дяволите, Джини, време е да пораснеш! В края на краищата ти копнееше да бъдеш майка. Защо, за разнообразие, не станеш наистина такава?
— Пусни ме, Стив. Удоволствие ли ти доставя да ми причиняваш болка? Колкото до сцените, бъди спокоен, няма да правя такива. Струва ми се, че няма какво повече да си кажем, нали?
Тя не можеше да повярва, че това, което преминаваше сякаш през огромно, празно пространство, бе собственият й глас. Звук, глух и безчувствен като шумоленето на изсъхнала трева, последван от мъртвата тишина в душата й, независимо от песните и музиката, които изпълваха операта. След малко мъжът я пусна и тя се облегна на стола си. Стив направи същото, отново насочвайки цялото си внимание към Ана, която шепнеше нещо в ухото му, докато ръката й лежеше собственически на рамото му.
Не, няма да правя сцени. Той не го заслужава, а освен това няма да му доставя удоволствието да се чувства победител. Всичко между нас вече е свършено. По-добре е да не казвам нищо. Всъщност, какво значение има? Какво значение има каквото и да било?
Преди много време тези думи се бяха врязали в съзнанието й от непрекъснатото повтаряне — отново и отново — като безнадеждна молитва, докато се влачеше босонога след един файтон. Но това бе толкова отдавна… Колко много се беше променила оттогава. Но този път наистина нищо нямаше значение — всичко щеше да бъде забравено. Абсолютно всичко — чувствата и дори болката.
— Твърде строг си с жена си — прошепна Ана, с поглед, обърнат настрани към мъжа до нея. — От такова отношение ли съм се отървала? Ти ме плашиш!
Стив й се усмихна с ослепително белите си зъби и тя осъзна, че последните й думи не са били съвсем искрени.