Дон Игнасио наистина тъгуваше по мъртвия си син, когото обичаше и който беше любимецът на майка му. За щастие, той имаше още двама сина, които да продължат семейната традиция, а пък и без това Алонсо, с неговата буйност и недисциплинираност, беше доказал, че е неспособен да направи това. Бог дал, бог взел! Понякога животът е суров, но човек трябва да продължи да живее.
От този момент дон Игнасио се бе нагърбил с утешаването на тъгуващата булка, която, за негово учудване, се оказа много страстна и отзивчива в леглото. Той нямаше никакво чувство за вина — в края на краищата, тя сама му се бе отдала. Когато се отегчи, той я остави да се среща с други любовници, всички, избрани лично от него, без тя да подозира. Беше я довел на това пътуване до Ню Орлиънс с единствената цел да й намери съпруг. Вече се чудеше дали не беше успял! Разводът не беше изключен като възможност, а пък и дон Франсиско Алварадо беше избрал именно Ана за годеница на своя внук и наследник. Възможно бе…
След като Джини пресуши и втората чаша шампанско, дон Игнасио ентусиазирано й напълни трета. Младата жена реши, че все пак би могла да се възползва от вечерта и да се позабавлява, след като и без това трябваше да се преструва.
Фактът, че както по всичко личеше, свекърът на Ана бе много впечатлен от съпругата му, не убягна от погледа на Стив Морган. Той ядосано се чудеше защо сценката как Джини, открито флиртува с чужд мъж, все още можеше да го вбеси. Наистина ли нямаше нищо, с което да я заплаши, за да смаже явното й презрение към него? Джини продължаваше да го дразни както в началото на познанството им. Колко пъти трябваше да преглъща този горчив хап?
Когато след края на представлението всички станаха, той учтиво помогна на Джини да се облече и когато пръстите му докоснаха студените й рамене, за момент изпита желание за последен път да почувства копринената нежност на кожата й. Но, по дяволите, това беше проява на слабост, която замъгляваше ума му и го изкарваше извън релсите на студения прагматизъм, управляващ живота му. Усети отдръпването й, ето защо предложи ръката си на Ана. Джини да върви по дяволите — трябва да й даде урок! Този път няма да се размекне.
Шестимата бяха част от ослепителната тълпа, която се изсипваше от операта, оглеждайки се за познати карети в задръстената улица.
Сенатор Брандън погледна часовника си, преди да го пъхне обратно в джоба — един обичаен жест, който обикновено оставаше незабелязан, но който в този момент придоби особена важност. Соня пребледня, а Джини потръпна въпреки големия копринен шал. Забелязвайки това, дон Игнасио загрижено прошепна в ухото й:
— Студено ли ви е? В каретата си имам кожено наметало…
Тя отговори нещо, без да се замисля — думи, които по-късно изобщо не можеше да си спомни. Как да обясни на учтивия, загрижен мъж, че студенината, която я караше да трепери, не идваше от лекия нощен вятър, а се таеше някъде дълбоко в нея?
Наближаваше полунощ и сенаторът изглеждаше нетърпелив, с неподвижно и напрегнато лице и подчертани от светлината, дълбоко врязани бръчки, издаващи възрастта му. Дали се страхуваше? Какво ли имаше предвид господин Бишоп, когато каза, че дуелът няма да се състои?
— Вижте, каретата ни идва! — внезапно извика Ана, а после с поглед, вперен в Стив, попита:
— Да вечеряме заедно, а, какво ще кажете?
Докато слизаха надолу по стълбите, шалът на Джини се изхлузи от раменете й и дон Игнасио се наведе, за да го вдигне. По-късно тя предположи, че именно това е спасило живота му, но в този момент всичко, което можеше да види, бе ослепителна светлина, последвана от експлозия; съвсем близо до лицето си усети раздвижване на въздуха.
Чу се вик, прорязал сковалата ги тишина, който сякаш отприщи ужасна бъркотия — отвсякъде се чуваше трясък на гърмежи.
Конете цвилеха от уплаха, докато кочияшите, ругаейки, се опитваха да ги удържат, за да не стъпчат изпадналите в паника хора, които хукнаха да се крият. Отвсякъде ехтяха викове:
— Това е бунт! Те стрелят по нас! По дяволите тези бунтовници!
Замръзнала на място, все още недоумяваща, Джини изведнъж почувства силен удар, който я накара да падне на колене, а ядосаният глас на Стив прокънтя в ушите й:
— За бога! Да не си полудяла, искаш да те застрелят ли!
Да я застрелят ли? Какво искаше да каже той? Кой беше убит? Някой се опитваше да я защити, обгръщайки с ръка раменете и запушвайки ушите й, за да не чува крясъците, които все още продължаваха да се носят. В крайна сметка самата тя изпита неистово желание да закрещи.