Всички любовни и неприлични думи, които си размениха тази вечер, бяха на испански — сякаш с това искаха да избягат в един нереален свят на сънища и мечти. Нима желанието не беше любов? Това нямаше значение, докато между тях все още съществуваше нещо.
Когато Джини се събуди в леглото си, цялото изпомачкано и разхвърляно, с валящи се на пода завивки, него вече го нямаше. Трябваше да очаква това. Беше се възползвал от тялото й, а тя му бе позволила да го стори. И за двамата това беше като последно сбогом.
Това не означава нищо… нищо. Думите кънтяха някак странно в съзнанието й и като се концентрира, Джини откри, че може просто да забрави всичко и да се престори, че нищо не се е случило. Бе улеснена и от факта, че през следващите дни Стив я избягваше, а тя от своя страна всяка вечер заключваше вратата на стаята си. Ако наистина я желаеше, той щеше да разбие вратата, но Стив не направи нищо подобно — нито пък тя.
През следващите няколко дни Джини ходеше като насън, а самотата й помагаше по-леко да понесе безкрайните дни.
Понякога си мислеше, че наистина живее в някакъв сън. Сенаторът лежеше с непрекъснато замъглено от опиатите съзнание, тъй като доктор Мадок бе заявил, че всяко мръдване или опит да стане от леглото може да предизвика придвижване на куршума, намиращ се току до гръбнака му. Джини прекарваше по-голямата част от времето си в стаята на сенатора, все още неспособна да повярва, че този блед като смъртник старец, лежащ неподвижно под белите ленени завивки, бе същият онзи красив, жизнен мъж, който само с една своя усмивка можеше да очарова всяка жена. Джини бе много благодарна за помощта на двете сестри, които нощем се грижеха за баща й, така че тя можеше да поспи. А колкото до Соня, тя също се нуждаеше от медицински грижи, защото чувството за вина и тревогите силно бяха влошили състоянието й. Ако не плачеше истерично или не крещеше, че иска да умре, тя сякаш се връщаше назад във времето, когато предишният й съпруг все още беше жив:
— Скъпи мой, съжалявам, толкова съжалявам! Ако има нещо, което мога да направя за теб…
Джини свикна да се занимава с потока от съчувстващи посетители, които бяха предимно стари приятели на Соня. Единствената, която успя да я види, беше Аделин Пруе, вмъкнала се в стаята на Соня, без дори да си направи труда да обяви за пристигането си. Ала дори тази забележителна особа остана слисана, научавайки за действителното състояние на приятелката си.
Първите й ободрителни думи бяха:
— Що за глупост е това? Защо се криеш? Соня, знаеш много добре, че подобно поведение няма да запуши устата на клюкарките! Я се вземи в ръце, момичето ми!
Добрата сестра, която седеше на стола си до прозореца, се чудеше какво да направи — дали да остане, за да пази повереницата си, или да отиде да извика някой от семейството. Докато смаяната болногледачка нервно играеше с броеницата си, Соня се изправи дръзко в леглото. С разпуснатите си коси и любопитни сини очи приличаше отново на дете.
— О, Аделин, ти ли си това? Изневеряват ми! Мислиш ли, че всички знаят за това? Как можа той — един типичен янки, така явно да извади на показ връзката си с някаква си квартеронка. И да си мисли, че ще продължавам…
Госпожа Пруе, която много се гордееше със своята невъзмутимост, възкликна:
— О, Соня…
— Мислиш ли, че в края на краищата ще го застрелят? Той си го е заслужил, нали, Аделин! Господи, сигурно съм била луда да залагам всичко, което имам, заради подобен мъж, въпреки че съм знаела какво представлява! Животно, нищо повече от един грубиян, като един от ония диви индианци, с които живееше. О, моля те, кажи ми, че никой друг не знае. Не бих могла да понеса мисълта, че всички го подозират!
Съвзела се от първоначалния шок, Аделин Пруе пристъпи към леглото на приятелката си, за да хване ръцете й. Едновременно с това се опита да накара онази жена с глуповат вид да доведе някого — доктора или личната прислужница на Соня.
— Не се тревожи, мила, знаеш, че съм единствената, която знае за това и можеш за бъдеш сигурна, че ще бъда последният човек, който ще проговори по този въпрос. Обръщайки се през рамо, тя каза на сестра Тереза:
— Извикай Тили, момичето знае какво да прави! И побързай!
Сляпо подчинявайки се на гласа, напомнящ й за игуменката от манастира, облечената в черна роба монахиня изхвърча от стаята. Според нея всичко беше наред — двете жени изглежда се познаваха много добре, а пък ако съдеше по роклята и бижутата на по-възрастната от тях, тя явно беше доста заможна.