Докато тя отвръщаше на целувките му, Андре Делери объркано и раздразнено си мислеше защо все още не му е омръзнала. Никога дотогава не бе срещал жена, която да му отвръща с такова чувствено себеотдаване и в същото време да съумява да запази дистанция. Нямаше нужда да я учи как да прави любов и въпреки това тя никога не му беше казала, че го обича, не се бе престорила, че изпитва вина заради съпруга си, нито пък прояви ревност или любопитство към другите му любовници. Той все още бе учуден от лекотата, с която я бе убедил да дойде с него — тя бягаше от всичко и всички, вземайки със себе си само дрехите на гърба си и няколко бижута. Беше възнамерявал да я отвлече, ала тя направи така, че да изглежда по-скоро обратното. Проклета да е, ако се окаже някаква вещица!
Той чуваше слабите й стенания и се наслаждаваше на плавните извивки на тялото й. Не можа да заглуши собствения си вик на екстаз, когато тя започна да се движи нагоре-надолу, доставяйки му непознато досега удоволствие. Кога бе успяла да научи толкова много? От колко ли мъже се е учила? Господи той беше възнамерявал да я използва, а ето че сега тя, по свой собствен начин, се възползваше от него. Това беше чувство, което Андре Делери нито харесваше, нито познаваше. Каза си, че трябва да бъде много внимателен, защото в противен случай може да не му е толкова лесно да я напусне, когато му дойде времето. После, забравяйки всичко, се съсредоточи единствено върху ожесточената борба, която се водеше помежду им. О, той ще възбуди чувствеността й, както никога преди, ще я победи, правейки я зависима.
Беше горещ следобед и в стаята тежеше непоносима задуха. Отвореният прозорец гледаше към горичка от бананови дървета, растящи толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха. Когато любовниците се откъснаха един от друг, и двамата бяха задъхани, а чаршафите лепнеха от потта на телата им.
Джини мечтаеше за въздух и прохладна вода, с която да се освежи, като с копнеж си представяше океански бриз и планински потоци. Но нямаше сила да се помръдне, а Андре, сякаш отгатнал мислите й, бе увил около ръката си гъст кичур от косата й. Тя лежеше със затворени очи и когато дишането й се успокои, се заслуша в дълбокото, равномерно дишане на Андре — сигурен знак, че той вече заспиваше. Самата тя се зарея нанякъде — полубудна — полузаспала, на границата на съня.
Видя друга гореща стая — хотелска стая в Сан Антонио. Момичето Джини Брандън се събужда от слънчевата светлина, която нахлува през отворения прозорец, подканяйки я да погледне навън, към прашната улица, където мъж в тъмносиня риза дебне друг. И ако той погледнеше нагоре към нея — неволната свидетелка, — тя щеше да види, че очите му са със същия цвят като ризата. Присмехулно синьо — две бездънни сини очи, които не изразяваха нищо, най-малкото пък любов.
— Мразя те, Стив Морган! — чу собствения си гневен, безсилен вик.
Но той се хвърли върху нея, задушавайки я с тежестта на тялото си. Продължаваше все така да я притиска, докато тя удряше, и удряше, и удряше… а той неспирно я любеше. Някъде високо горе над тях мишеловите се виеха в безжалостното, жарко синьо небе на Мексико. Но защо плачеше? Защо се чувстваше толкова самотна, отчаяна, ужасена? Изведнъж се намери в друга стая, а човекът до нея вече не беше Стив, а френският полковник, който й се присмиваше, докато тъмната, ръбата фигура на Том Бийл чакаше навън, за да я отведе.
— Стив, Стив, къде си? Обичам те, обичам те, моля те, спаси ме!
Но той се отвърна от нея, очите му потъмняха толкова много, че Джини вече не можеше да прочете нищо в тях, а устните му се свиха презрително:
— Любов! Какво, по дяволите, е това? Има само едно нещо, което ни свързва и не е трудно да се досетиш какво е то!
Гласът му продължаваше да кънти в ушите й: „не е трудно… трудно… трудно…“ След това, когато внезапно отвори очи и с благодарност се завърна в реалността, всички призраци на миналото изчезнаха, сякаш пропъдени от дневната светлина. Тежкото бедро на Андре Делери лежеше върху нейното, а ръката му все още беше омотана в косите й. По-добре Андре, отколкото Стив — демонът от ада! Стив, когото трябваше да прогони от мислите си! Дано дяволът го отнесе! Той нямаше никакво право да я преследва в сънищата й, още повече — тя бе сигурна в това, — че изобщо не се сещаше за нея. Без съмнение Ана дос Сантос добре запълваше времето му. Трябваше да признае на Андре, че Стив всъщност беше заминал за Куба, а не за Мексико, но защо пък да пропуска една чудесна възможност да му отмъсти, ако случайно се сблъскат някъде в Хавана?