Андре се размърда и промърмори нещо насън, като енергично размаха ръце, сякаш искаше да се предпази от невидим нападател. Значи и Андре си имаше своите кошмари? Докато чакаше дишането му да се успокои, Джини започна да се измъква внимателно от прегръдката му. Изведнъж стаята й се стори непоносимо задушна. Чувстваше се така, като че ли всеки момент щеше да се удави във влажната, нагорещена атмосфера. Да, наистина ще умре, ако не вдиша чист, свеж въздух и не усети копринената целувка на вода, обливаща кожата й… Не беше ли зърнала някъде, докато се разхождаше рано сутринта, едно езерце с малък скалист водопад, който се спускаше към него? Намираше се зад стара ограда, цялата обраснала с цъфтящи лози.
— Кой живее там? — бе попитала малкия, босоног палавник, който се беше самоназначил за неин водач, но момчето само бе свило рамене:
— Не знае. Къща много стара — тя руши също като ограда. Говори, шеф замина за Ямайка — много голям тоз остров, да!
Част от свободата да принадлежиш на себе си се състои в това да правиш каквото си поискаш, нали? Все още гола, Джини стана от леглото и прекоси стаята, докато разсеяно прокарваше пръсти през буйната си, разрошена коса. Докато минаваше покрай малкото огледало, тя улови отражението си в него — видя се да нахлузва семплата памучна рокля, която бе носила сутринта. Този път нямаше нужда да слага всичките онези финтифлюшки, които трябваше да я направят да изглежда модерна. Босоногата мексиканка не даваше пукнат грош за модата — важното бе да оцелее. Жената, в която се бе превърнала не изглеждаше много по-различно — само дето не бе толкова слаба и на лицето й го нямаше предишният уплашен израз.
С помощта на няколко фуркета Джини вдигна косата си на кок. Реши, че няма да обуе симпатичните си, но малко детински обувки. После импулсивно омота един пъстър шал около косата си — така че бакърено русият й блясък напълно угасна — и го завърза на челото си, подобно на чернокожите жени в Ню Орлиънс. Ето че беше вече готова за малкото си приключение. Джини се намръщи при мисълта, че може да попадне на някой познат, но се надяваше това да не стане. Вероятността беше малка, защото хотелът не бе от най-големите. Специално беше помолила Андре да намери такова място за тях, което познатите им от кораба не биха избрали, така че да могат да си почиват на спокойствие. До този момент двамата взаимно бяха изучавали телата и умовете си, умело спазвайки правилата на играта, която играеха.
Нуждая се от време да помисля — каза си Джини, докато тичаше боса по буйната трева, напомняща на дебела постеля под краката й. Дотогава не беше срещнала жива душа — явно и тук, както в Мексико, хората спазваха часовете за следобедна дрямка. Слънцето силно напичаше главата й, докато не стигна до една сенчеста горичка. Дори непрекъснатото жужене на насекомите като че ли беше заглъхнало. Само от време на време горещият повей на вятъра раздвижваше ветрилата на банановите дървета, които при допира си едно с друго издаваха звук, подобен на тежко, хриптящо дишане. Джини затича по-бързо, като се надяваше да е запомнила пътя и се молеше да не срещне някоя змия. Най-накрая стигна запъхтяна до полуразрушената ограда, наклонена на една страна, сякаш лозите бяха прекалено тежък товар за нея. По повърхността на вирчето отново танцуваха зеленикавите отблясъци на слънчевите лъчи, промъкващи се през листата. Колко примамлив и освежаващ беше звукът от пенещата се, подскачаща и бълбукаща вода! Жадната й за прохлада кожа се задушаваше под лепнещата рокля. Свикнали никой да не нарушава спокойствието им, пъстри птици заподскачаха с цвърчене пред натрапницата. Не след дълго, решили, че и тя като тях е някакво горско създание, се успокоиха. Никой не идваше на това място — вероятно никой не го и напускаше! Дали пред нея не бе някакъв омагьосан кът, оазис, в който времето бе спряло…
Без да се замисля, Джини свали шала си и нетърпеливо смъкна роклята, която й пречеше. Хвърли я настрана и се плъзна по повърхността на водата, забравяйки за всичко останало. Много отдавна някой предвидливо бе разширил тази част от потока, така че сега тя изглеждаше като естествен вир — по края му равномерно бяха наредени заоблени камъни, покрити с мъх, придаващ на водата зелен оттенък. Отвсякъде се чуваха птичи песни и жужене на пчели. Затваряйки очи, Джини изцяло се отдаде на възприятията си, като лениво мислеше за едно любимо стихотворение от Андре Марвел. Как беше? Като че ли нещо такова: „и убива всичко, въплътено в зелена мисъл, зелена сянка…“