Той вдигна очи и улови внимателния заинтригуван поглед на Пако, след което си запали друга цигара.
— Делери има и други слаби места, нали? — предпазливо попита Бишоп и сам си отговори. — Жените. Има репутация на Казанова, прав ли съм? Преди малко беше започнал да ми разказваш, че когато резервирал място на кораба, Делери купил също и билет за някаква жена — за същата каюта. Госпожа Делери?
— Да, разбира се. Но той е направил това преди цели десет дни.
— И естествено междувременно не се е оженил?
Пако сви рамене:
— Не и той! Не изглежда да е от този тип мъже. Както и да е, жената, с която пътува, не би могла да е Джини, ако това намекваш. Според всички сведения те са се качили заедно на борда, като мъкнели планини от багаж — главно на госпожата. Изглеждали много привързани един към друг. Ако Делери е отвлякъл Джини, тя е щяла да се защитава с нокти и зъби — виждал съм я да го прави. Тя…
Бишоп рязко го прекъсна:
— Може да е… искала.
Очевидно на Пако тази възможност не му бе минавала през ума. Лицето му придоби слисан израз. С темпераментна и непредсказуема жена като Джини всичко беше възможно.
— Исусе Христе! — изруга с чувство Пако. — Ако това е истина и Стив научи…
— Стив е зает в момента. Бизнес. Не можем да се свържем с него, докато той не се свърже с нас. А и не виждам причина да вдигаме пушилка, докато не се сдобием с потвърдени факти. — Бишоп погледна Пако, след което строго продължи: — Вярвам, че когато пристигнеш в Куба, ще проявиш дискретност. Аз ще поема ангажимента да открия госпожата.
Въпреки, че се беше научил да прикрива добре мислите си, Бишоп огорчено разсъждаваше, че въпросната млада дама прекалено обича да създава проблеми. Без да става дума за това, че където и да се появеше, отприщваше хиляди клюки. Проблемът с жените бе, че са страшно непостоянни, понякога горещи, понякога — студени. Никога не дават възможност на мъжете да разберат в какво положение се намират. Ако Джини наистина се беше вслушала в безумната си прищявка и бе избягала с Андре Делери, то тя трябваше да понесе последствията от тази си постъпка. Възнамеряваше да предотврати скандала и затова, каквато бе уговорката, той уреди пътуването на госпожа Морган до Матаморос, правейки всичко възможно да му даде възможно най-голяма гласност.
Докато разказваше на Пако за приготовленията, Бишоп нито веднъж не направи опит да се усмихне. Изложението му беше кратко и ясно. После, без да трепне, тихо изслуша разгорещените протести на Пако, който беше скочил от стола си и крачеше драматично из стаята:
— Сега вече наистина знам, че си луд! Боже господи! И аз трябва да работя за теб! Не, проклет да бъда! Аз, Пако Дейвис, да се облека като жена, чувате ли го? Да нося воал! По дяволите, никога няма да се науча да ходя с пола — забрави го, Джим! Намери си някой идиот! Предпочитам да плувам до Куба, вместо…
— Колкото до това, не ще се наложи да плуваш дълго. Ще те чака лодка, за да те прибере, когато на втората нощ „случайно“ паднеш зад борда. Дотогава ще си стоиш в каютата под претекст, че страдаш от морска болест.
В края на краищата Пако се подчини, както бе научен. Дори ако беше необходимо, щеше да каже на Стив Морган, че жена му е изчезнала в открито море. Докато Пако все още смилаше чутото, умът на Джим Бишоп вече бе зает с предстоящите събития. Чудеше се какво ли прави Стив Морган и какво беше свършил до момента. Надяваше се, че вече е пристигнал на местоназначението заедно с красивата млада жена, пожелала да се върне с него в Куба. Стив никога нямаше проблеми с намирането на жени, готови да направят всичко, което поиска от тях, а Ана дос Сантос не беше изключение. Колко удобно за всички тях, че тя се появи в Ню Орлиънс в най-подходящия момент!
— Не исках да идвам в Ню Орлиънс — нежно каза Ана, като внимателно сложи ръката си върху рамото на мъжа, който я беше прегърнал, — но сега съм толкова доволна, че съм тук и че отново се срещнахме. Мислиш ли, че съдбата има пръст в това, Естебан?
Той сви рамене и Ана разбра, че отново се беше разприказвала твърде много, но вече бе отегчена от тишината между тях и се стремеше по някакъв начин да привлече вниманието му.
— Не вярваш ли в съдбата, querido? В края на краищата, едно време щяхме да се женим, а ето ни отново, след толкова много години пътуваме като съпруг и съпруга. Струва ми се, че е справедливо. Не си ли съгласен?
Защо, за бога, тази жена толкова настоява да продължаваме с безсмисленото, скучно бърборене?