Стив ме помни като дете, но оттогава съм научила толкова много! — помисли си Ана. — Достатъчно, за да го задържа! Ще го накарам да изпитва нужда от мен и най-накрая всичко ще бъде истинско — ще стана негова жена, каквато отдавна трябваше да бъда, ако не беше онази френска въртиопашка.
Разбира се, той вече не обичаше жена си. Не беше ли я унижил публично, показвайки й коя го привлича повече. Те двамата ще останат завинаги заедно — тя и Естебан.
Погълната от мечтите си, Ана жадно отговори на една груба целувка, задушила безгрижното й бърборене. Скоро тя вече издаваше задъхани стенания. Стив си играеше с гърдите й, изваждайки ги от дълбоко изрязаното й деколте, което само ги пристягаше.
Въодушевлението на Ана щеше да се превърне в истинска буря, ако разбереше, че спътникът й бе започнал да я целува само защото му беше омръзнало да слуша цялото това кокетничене и опити да го възбуди. Проблемът беше в това, че той можеше да прочете всяка мисъл в малкото мозъче на Ана. Тайнствеността беше изчезнала, тя вече не бе обгърната в мистерия. Защото почти единствената жена, която винаги беше успявала да задържи интереса му и в която никога не беше сигурен, бе собствената му съпруга. Джини. Най-прекрасната жена. Щеше ли някога да успее да я забрави?
16
Джини гледаше посребрения от лунна светлина океан. Нощта беше прекрасна — толкова прекрасна, че й се струваше почти нереална. Как може в такава нощ човек да спи или да стои приведен над игралната маса? Тя се облакъти на перилата, наблюдавайки оловносивото море и призрачно белите лодки, които се носеха по водата. Бих могла вечно да пътувам така — хваната в капана на времето, на кораб фантом, където няма вчера и утре. Просто ще се нося по ръба на вечността. Мислите й бяха дълбоки и мрачни и подобно на океана се лутаха безспирно във всички посоки. Сигурно е много приятно да не мислиш, да си способен да контролираш живота си, сам да определяш посоката на разсъжденията си. Да можеш напълно да забравиш каквото си поискаш — също като Стив, който преди известно време много удобно бе заболял от амнезия… Но, по дяволите, защо точно сега трябваше да мисли за Стив. Трябваше да остане долу с Андре Делери и да го гледа как играе на карти. Би било по-добре, отколкото да няма с кого да сподели това лунно вълшебство. Уловила се да въздиша, Джини изправи гръб. Не, не, тя не беше депресирана! Няма да се връща назад в спомените, напротив, ще създаде един напълно нов живот — за себе си и своите деца! Нека и Стив направи същото! Когато излекува наранената си гордост, той веднага ще я забрави, ако вече не го е сторил с помощта на Ана! Във всеки случай тя никога няма да му прости за Соня! Никога няма да успее да забрави това, което беше чула и видяла в онзи злополучен ден…
Джини приличаше на сребърнобяла статуя, на места прорязана от тъмни сенки. В тежките й къдрици бяха вплетени сребристи рози. Ароматът им жадно бе поглъщан от разширените ноздри на високия мъж, който я наблюдаваше, застанал в сянката на голямата мачта, така както я беше гледал толкова пъти досега. Неведнъж се бе питал дали не е уловила слънчевите отблясъци на далекогледа му — дали знаеше и дали изобщо се интересуваше от това, че някой я следи. Както можа да установи, тя бе жена, свикнала да е център на мъжкото внимание. Освободена от всякакви предразсъдъци, Джини не се срамуваше от голото си тяло, нито пък се страхуваше да броди съвсем сама из диви, непознати места. Жена, различна от всички останали — такава я виждаше той тази вечер сред звездите.
Каква беше историята на живота й, какво я беше довело на този кораб в компанията на някакъв авантюрист, който очевидно не й беше съпруг? Може би беше избягала от мъжа си и сега, отегчена и неспокойна, търсеше вълнуващи преживявания. Която и да бе, ясно беше, че не е обикновена жена и той искаше да я има.
Корабът се издигаше и спускаше, издигаше и спускаше, докато вятърът леко повяваше, разхлаждайки лицето на Джини. Сега те преследваха луната — сребърния диск сред кадифеното нощно небе. Вятърът развяваше полите на роклята й и полюшваше мокрите й солени къдрици покрай лицето. Тя все още нямаше желание да слиза долу и завинаги да се раздели с дивната нощ. Нито пък искаше да остане насаме с мислите си. Искаше… копнееше… но за какво? И как, къде щеше да свърши това „приключение“? Къде най-накрая щеше да я отведе пътят й и каква щеше да бъде по-нататъшната й съдба? Може би във вълшебна нощ като тази просто трябваше да зададе въпросите си и отговорите им сами щяха да долетят в мрежа от лунна светлина!