Джини отново въздъхна и тъкмо смяташе да се обърне, за да прекрати този поток от лунни фантазии, когато от тъмното изникнаха две ръце, които обхванаха раменете й, а един нежен глас рече:
— Дете на съдбата, накъде пътувате? И откога се лутате така?
Джини замръзна на място, неспособна да обърне глава. Дори не искаше да го направи. Гласът, който я бе заговорил, беше приятен баритон със странен, сякаш престорен чуждестранен акцент, чийто произход тя не можеше да отгатне. Ръцете, докосващи раменете й, бяха топли и нежни и почти я изкушаваха да затвори очи и да се отпусне назад… Да се отдаде изцяло на магията на нощта и луната. Мъжът като че отгатна мислите й, защото побърза да каже:
— Не, моля ви, не се обръщайте още! Не знаете ли, че тази нощ е омагьосана? Почувствах мислите ви, докато се блъскаха насам-натам, като вълни в бурно море, почувствах самотата, копнежа ви и ето ме сега тук. Няма да направя нищо повече, само ще стоя и ще докосвам кожата на раменете ви, ще поглъщам нейния аромат! Ако искате, бихме могли да си поговорим. Много по-лесно е да разкриете тайните си пред напълно непознат човек, отколкото пред приятел. Все едно че се изповядвате на свещеник, скрит зад преграда. Веднага можете да развалите магията, като обърнете главата си или като ми кажете да ви оставя на мира.
Джини не направи нито едното, нито другото. Чувстваше раменете си леко сковани, когато му каза:
— Такъв ли сте — свещеник? Или вълшебник, който чете мисли? Както виждате, опитвам се да не развалям магията, питайки ви направо кой сте. Ще може ли тогава да си играем на гатанки?
Тя усети смях в гласа му и се отпусна. Мъжът й отговори с пресилена тържественост:
— Да, нека поиграем. Да ви призная, аз вече знам един от отговорите — научих името, под което пътувате. Разбира се, това не е истинското ви име, нали? Всъщност, имената не са важни. Те са като титлите — взети назаем или дарени от някого. Аз самият имам няколко и всичките са различни. Това, което е от значение е, че в такава прекрасна нощ сте сама и, както изглежда, не се чувствате много щастлива. Бих направил всичко възможно, за да ви помогна.
— Думите ви звучат искрено. Но дали наистина са такива? Защо хората се страхуват да бъдат искрени един с друг? Обещават неща, които не изпълняват и никога не са имали намерение да изпълнят. Ах, тази музика! Трябва да сте вълшебник! Но наистина ли чувам музика?
Звуците, долавяни от слуха й, идваха от струнен инструмент, който свиреше съвсем тихо. Музиката беше много странна — напомняше за фламенко, но макар и също изпълнена с копнеж, беше различна. Нежна мелодия, която питаше: „Защо… защо…?“
— Наистина чувате музика — поръчах я специално за вас. Ако се заслушате по-внимателно, тя ще ви разкаже една история, ще разбуди чувствата ви. Но музиката, както и нощта, е само един декор, катарзис, ако щете.
Джини задържа дъха си. Всичко това й се струваше толкова нереално. Способността на този човек, или каквото беше той, да отгатва всяка нейна мисъл и да си играе с чувствата й изглеждаше почти дяволска. Ако искаше, можеше още в този момент да развали магията, трябваше само да…
Вместо това, все тъй загледана в луната, тя го попита:
— Искате да кажете, че ако аз… Ако изразя на глас всичките си мисли и чувства, ще се почувствам по-добре? Може би сте прав.
По-късно, когато Джини се връщаше назад, си мислеше, че това е била най-странната нощ в живота й. Може би лунната светлина я бе омагьосала, или пък се бе опила от виното, също като картоиграчите долу, които на следващия ден недоумяваха как са се озовали в леглата си. Но в онази нощ тя с положителност беше будна и бе разговаряла с мъж, когото никога преди не бе виждала. Наблюдавайки как луната бавно потъва в океана и се превръща в злато, беше пила сухо бяло вино в чаша със златна нишка по края, която блестеше с разноцветни искри, сякаш издялана от кварц. Джини съвсем спокойно беше облегнала главата си назад, при което й направи впечатление, че достигаше едва до рамото му. Миришеше й приятно — не на тютюн като повечето мъже.
Не, невъзможно да е била пияна, защото си спомняше съвсем ясно всичко, дори и това, че не наруши „правилата“, измислени от него в началото, и не се обърна, за да види лицето му. Свещеник в изповедалня… такава представа си беше създала за него. Можеше да се окаже точно такъв? Или пък имаше някакъв недъг. Навярно бе обезобразен. Дори и да беше така, това нямаше никакво значение, защото той бе мил и грижовен и не направи нищо, за да се възползва от уязвимостта й.