— Не съзнавах, че тя ще бъде тук! Трябваше да се досетя, нали? Тя е като сянка на баща си и има сърце от камък! Когато Алонсо умря, о, господи, още мога да си спомня лицето й на погребението. Носеше воал, но под него се усмихваше. Нарочно ми позволи да видя, че се усмихва. Поднасяйки съболезнованията си — съболезнования! — в гласа й имаше неприкрита радост. Стисна ръцете ми толкова силно, че чак ги насини. Искаше Алонсо за себе си. Той сам ми го е казвал. Но той направи предложение на нейната по-малка сестра Инохенсия, вместо на нея, и Мария Фелипа накара баща си да го отхвърли. След това тя никога не му прости, макар че се познаваха от деца.
От нетърпение да разкаже всичко, думите й се сливаха една с друга.
— Ана…
— Не, моля те, моля те, Естебан! Нека ти разкажа всичко, така както аз виждам нещата! Трябва да разбереш що за хора са те. Знаеш ли, говори се, че дон Хулио е платил за убийството на Прим в Мадрид? Властта и влиянието му се простират до там. Нещо повече — дори до Съединените щати, сам видя това. Онзи куршум, който рани тъста ти, бе предназначен за мен. Спомняш ли си, когато разговорът на вечеря се завъртя около телеграфа и ползата от него? Тя гледаше към мен, към двама ни. Аз знам какво имаше тя предвид, Естебан. Представи си, че въпреки всичко са разбрали, че не сме женени?
— Защо си губиш времето в празни догадки? Ако са разбрали, да вървят по дяволите! Аз просто пазя доброто ти име, казвайки, че сме женени.
— Но тогава те ще се чудят защо сме тук.
— Вече им казах защо.
Нетърпението отново прозвуча в гласа му. Искаше му се Ана да престане с трескавото си безпокойство.
— Тук съм по бизнес и това е всичко, което знаеш. Разтревожен съм за дядо си. И това, по дяволите, е самата истина. Или разглеждам твоята плантация, за да я купя. Защо просто не си държиш красивите очи отворени и не си затваряш устата? Остави на мен да търся отговор на въпросите.
Сега, когато започваше да опознава този мъж и настроенията му, Ана се предаде, леко огорчена. Тя малко се страхуваше от него — никога не можеше да бъде съвсем сигурна какво да очаква от Стив. Но той беше онова, от което се нуждаеше — силен мъж, привлекателен, великолепен любовник и невъобразимо богат. Той трябваше да стане неин съпруг!
Ана остави ефирната нощница да се разтвори и се изви с тялото си срещу неговото, притискайки гърди към голия му гръден кош. Тя знаеше как да му достави удоволствие — онази кучка, неговата жена, не можеше дори да си мечтае да го направи толкова щастлив. Дишането й започна да се учестява, когато ръцете му грубо я сграбчиха. О, Ана обичаше той да се държи с нея като с уличница!
През останалата част от нощта беше лесно да смени страховете с наслада. Но сутринта Ана дос Сантос се събуди отново с тях. Стив беше станал рано и когато тя отвори очи, него вече го нямаше. Къде ли беше? А робинята, която бяха изпратили да й прислужва, в отговор на въпроса й само поклати глава, преструвайки се — както реши Ана, — че не знае нищо. Глупавото й изражение се смени с лека изненада, когато госпожата пожела да вземе вана. Това беше нещо, на което Стив особено държеше — това непрекъснато къпане. Кубинските жени нямаха този обичай и понякога Ана предпочиташе просто да се изтърка с навлажнена хавлия, но в този случай къпането й даваше време за размисъл. Не искаше да се среща с Мария Фелипа, с тези нейни проницателни очи и остър, язвителен език. Може би ако се позабави, до обяд Стив щеше да се е върнал.
Ана продължи да се кисне в медната вана, която и бяха донесли. Най-накрая, когато водата съвсем изстина и пръстите й се сбръчкаха, тя позволи на мълчаливата робиня да подсуши треперещото й от студ тяло. Трябваше вече да се е върнал. Може би изобщо не беше напускал къщата. Може би вече я очакваше заедно с техния домакин.
— Какво ще облече госпожата?
— Роклята с цвят на кехлибар, да, тази.
Това бе една от най-хубавите й дрехи — по-подходяща за града, разбира се, но й се искаше да изглежда колкото е възможно по-хубава. Това щеше да й даде самочувствие.
На вратата се почука. И изведнъж настроението на Ана бързо се вдигна като живак. Най-накрая се бе върнал.
— Влез! — извика тя и изведнъж си спомни, че Естебан не би чукал. Той щеше да влезе безцеремонно, сините му очи щяха да потъмнеят, като я видеше гола, с порозовяла кожа. Въпреки това Ана нацупи устни и с очакване се загледа към вратата, но на прага не се появи нейният любим. Беше Мария Фелипа.