— Доста бързо, както разбрах напоследък. Естествено, съпругата ми остана при него.
Беше неестествено да пътува с любовницата си и да я прикрива като своя жена, мислеше си Стив. Но по дяволите, щеше да остави Зулета да си на прави сам заключенията — беше достатъчно умен за това.
За негова изненада по-възрастният мъж избягна тази тема и се върна към дон Франсиско.
— Добре! Но аз наистина възнамерявах да говоря за вашия дядо. Загрижен съм за неговата сигурност — аз самият живея в бунтовна страна и реших да направя някои проучвания. И макар че той се намира в относителна безопасност, може би ще е по-разумно да отидете при него? Мога да ви помогна, ако сте готов да заминете веднага. Лейтенантът, който ви съпроводи дотук, ще замине с войската си по обяд за Камагуа. Сега там е сравнително безопасно, откакто нашият добър генерал успя да се справи с Аграмон — един от бунтовническите водачи, както знаеш.
За най-голяма изненада на Стив, Дон Хулио му показа някои карти, за да подчертае колко нищожно малка е територията, контролирана от така наречените бунтовници. Испанските войници бяха дисциплинирани, с много добра организация. Захарната реколта от миналата година бе рекордно голяма, независимо от междуособиците.
Чудя се защо ли ми казва всичко това? Стив се запита какво прави още тук. Порази го мисълта, че вече има почти цялата информация, която искаше Бишоп. Но въпреки това умът му препускаше и той усети топлите вълни, които го заливаха винаги, когато се изправяше пред някакво предизвикателство или опасност. Знаеше — още преди Дон Хулио да бе свършил с малката си реч (а не беше ли това и урок?), — че щеше да замине за провинцията Камагуа, за да намери дядо си и, между другото, да разбере какво точно става в Куба.
— Най-бързият и безопасен път до Камагуа е по море. В Карденас има кораб, който чака войниците. На него ще бъде качен и голям товар с ром — произведен тук, разбира се. И така — късмет! Напомни на дядо си за мен и му кажи, че ще бъде чест за мен, ако мога да направя нещо за него.
Сеньор. Зулета, необикновено отзивчив, и с такава власт навсякъде, бе оставил Стив озадачен. Въпросът продължаваше от време на време да тревожи ума му. Не беше ли неговият домакин прекалено услужлив? И каква ли тайна се криеше зад усмивката му? Проблемът беше, че Зулета имаше предостатъчно време, докато той, Стив, стоеше в този бавен плавателен съд с широк корпус, който сякаш се влачеше през моретата, вместо да ги прекосява. Испанският лейтенант, досаден млад мъж на име де Марко, прекарваше времето, когато бяха заедно, в разговори или за жестокостите, извършени от бунтовниците, или за испанските победи. Перчеше се, че бил мъж, венчан за кариерата си… Когато Стив се уморяваше от дългите му безсмислени анекдоти, учтиво се извиняваше и се качваше горе. Взираше се в хоризонта, а понякога зърваше по-бърз кораб, който величествено ги подминаваше с обичайния поздрав. Веднъж в далечината видя платно, може би на „Лейди Лайн“.
Точно тогава без предупреждение изплува споменът, който беше прогонил в най-отдалечените кътчета на съзнанието си. Джини — зеленооката вълшебница, която някога му бе принадлежала. Виржиния Брандън Морган, неговата жена. Или вече бе успяла да стане неговата бивша жена? Мътните я взели! — прокле собствената си дебелашка арогантност. Наистина ли искаше такава жена, каквато се бе опитал да я направи? Джини трябваше да е тук с него, не Ана. Джини, която дори когато го вбесяваше толкова, че да му се прииска да я удуши, никога не бе го отегчавала. Никога не го оставяше да я приема просто като даденост. Единствената жена, която бе допуснал отвъд своята защитна стена. Дяволите да го вземат, не можеше да я прогони от ума си. Влудяваща и предизвикателна още при първата им среща, тя си бе останала такава…
Като ругаеше тихо под носа си, Стив се отдалечи от парапета. Проклета да е, горделивата, упорита малка вещица! Веднага след като приключеше с работите си тук, щеше да замине направо за Мексико, и за бога, най-добре за нея щеше да е, ако си бе там и го чакаше! Все същото — дори когато си казваше, че трябва да прогони Джини от мислите си, съзнаваше, че не е по силите му да се справи с нея! Стив скърцаше със зъби от яд и при най-малкото забавяне и му се искаше да го оставят сам да управлява това корито. Със сигурност би постигнал по-добра скорост от капитана — възрастен мъж, който отдавна трябваше да се е пенсионирал. Две седмици вече, а те все още не бяха достигнали до Порт Нуевитас. Вече би трябвало да са там… но не бяха. За съжаление, въпреки че при най-малка заплаха от буря щяха да бъдат допуснати във всяко пристанище по крайбрежието, нямаше да им разрешат да слязат на брега. Всичко това караше Стив да си мисли с ирония, че може би Хулио Зулета се опитваше да му даде урок по търпение или съзнателно го отклоняваше от пътя. Каквито и да бяха подбудите на този човек, Стив нямаше избор и не му оставаше нищо друго, освен да чака.