— Заспи… спи, спи!
Последната дума, произнесена със странен акцент, продължи да отеква в празното й съзнание. Затихна, затихна, докато накрая съвсем заглъхна. И тогава Джини разбра със сигурност, че е заспала и всичко това е сън, от който скоро щеше да се събуди. Поне така си помисли в момента, но след това й дадоха да изпие нещо и сънят й стана много по-дълбок. Не можеше да чува нищо, да мисли за нищо. Превърната се бе в нищо. Колко странно! Да изплуваш близо до повърхността на съзнанието, с бликащ копнеж по свободата, но да си толкова слаб, че да потънеш обратно на дъното, описвайки големи кръгове, чувствайки се безтегловен, въпреки толкова необичайната неподвижност и скованост на тялото си.
Струва ми се, че укрепвам благодарение на този мой покров — мислеше си тя и тази мисъл вече не я плашеше.
Сега дългият сън й изглеждаше приятен, една удобна забрава, но гласовете, които все още чуваше и дори бе започнала да различава, бяха станали по-силни и неспокойни.
— Защо не се събужда? Това нормално ли е?
— Бъди спокойна, виж, помръдна отново. Ще се събуди, когато той реши, че е дошло време за това. Не разбра ли като ти обясниха?
Бяха женски гласове, единият принадлежеше на стара, а другият — на по-млада жена. Понякога долавяше и смътно познат мъжки глас. Струваше й се, че й говори — на нея, а не за нея на други хора. Гласът бе нисък и успокояващ и извикваше във въображението й картини, които я отнасяха далеч от тъмнината и постоянната жажда за въздух под черния покров.
Времето бе спряло — тя просто се носеше и понякога си представяше, че лети, а след това пада, но винаги много бавно и безболезнено. Колко лека се чувстваше! Нито бе трудно, нито неприятно в това небитие. И може би така щеше да е по-лесно, но един ден… Джини неочаквано осъзна, че не бе мъртва, нито полужива, нито дори заспала. Беше будна и някой пееше много нежно, на език, който тя не разбираше, макар че песента звучеше като испанско фламенко, тъжно и плачливо. Но това беше в друга стая. Там, където лежеше тя, цареше катранено черен мрак. Тя бе нащрек — странно усещане, като да се бе скрила, но виждайки и чувайки какво правят другите. Сякаш бе зад стена с пролука — оная стена в Шекспировия „Сън в лятна нощ“. Или може би си беше внушила, че сънува, и всичко това бе наполовина истина. Помислили са я за мъртва и са я положили в черен сандък… Не! — зовеше съзнанието й. — Не, по-скоро бих предпочела наистина да съм мъртва или да сънувам, отколкото да съм погребана жива.
Вероятно бе казала нещо или издала звук. Сърцето й биеше силно, ужасено, но тя не му обръщаше внимание. Изведнъж усети някаква ръка да докосва нейната, а после да я взима. Топли и твърди пръсти леко докоснаха челото й.
— Не се страхувай! Няма от какво! Аз съм тук, както винаги съм бил, както винаги ще бъда! Лежи спокойно, любов моя! Наистина много болна и не трябва да се безпокоиш или да оставяш страха да те завладее, защото болестта ти ще се върне отново. Дръж ръката ми, дръж се здраво, аз няма да те оставя, никога няма да те напусна, сърце мое!
Сигурно отново сънуваше!? Гласът, който чу, бе дрезгав и емоционален, но силен. Някак си усещаше, че е на силен мъж. Пръстите й здраво стискаха неговите. Бореше се да отвори очи, но не можеше. Все още бе толкова тъмно. Защо, защо?
— Не съм… не съм в мазе, нали? Плъховете…
— Не… тихо! Дори не си мисли за такива грозни неща. Не си в мазе, в никакъв случай. В стая си, на удобно легло, поне се надявам, че е удобно. Беше много болна и трябва да лежиш спокойно… да бъдеш много спокойна. Моля те, имай ми доверие!
— В ковчег ли съм? Така ли е? Те… някой мислеше, че съм мъртва и ме погреба жива, нали? Мисля, че си спомням… да, спомням си, че имаше земетресение, бях в църквата и побягнах, но се спънах… нещо падна…
— Не мисли за това. Не се притеснявай от нищо! Чуваш ли? Сега си на сигурно място и за теб се грижат добре. Трябва да почиваш, а по-късно ще ти обясня всичко, обещавам! Ето, любов моя, изпий това.
Тя усети хладния ръб на чаша върху устните си. Топла, успокояваща течност потече по гърлото й като мед. Беше будна, беше будна! Мили боже, защо всичко е толкова черно? Защо й се струваше, че е увита в тъмен покров?
— Не е опиум, нали? Не бих могла да го преживея отново, това би ме убило! Ти лекар ли си? Говориш като лекар… Будна ли съм наистина или това е част от съня?
Тя чу собствения си глас, отлитащ надалеч от нея — какво странно усещане. Утихваше и отслабваше, докато престана да го чува и се усети отново да се носи надолу, надолу и още по-надолу, докато ярката повърхност, която почти бе достигнала, се превърна в мрак и тя отново заспа.