Сляп ужас накара Джини да сграбчи по-силно ръката, която държеше. Думите, толкова успокоително изказани, сега придобиха ясен смисъл.
— Аз… съм сляпа. О, господи, по-добре да съм мъртва! Страх ме е! Винаги съм се страхувала от тъмнината, а сега тя ме притиска като черна, кадифена възглавница… и ме задушава. Не мога да дишам. Помощ! Който и да си ти… — Ридаейки, Джини се хвърли напред, сякаш за да скочи от леглото, но бе толкова слаба, че отново падна назад, все още хлипайки: — Помощ, помощ!
Гласът, който бе чувала толкова често в сънищата си, който й бе говорил, бе я успокоявал, сега прозвуча, за да пресече неуверената и, недоизречена молба.
— Не мога да ти помогна, докато сама не пожелаеш — трябва да разбереш това. Само трябва да ме слушаш, да ми вярваш и да помниш, че те обичам. Че сме били заедно преди и ще бъдем заедно отново. Че в този, както и в минали животи, аз съм твой съпруг, а ти — моя съпруга. Слушай ме и насочи цялото си съзнание върху гласа ми, слушай ме, затвори очи. Ето, ти просто играеш на сляпа баба, спомняш ли си тази игра от детството? Това е всичко. Ние играем, а аз ще те водя към сигурност и светлина. Но ти трябва да слушаш внимателно и да чуеш всичко, което ти казвам.
Виковете за помощ останаха само в ума й. Усещаше как търси помощ от силната ръка и се опитва да усмири задъханите си ридания. Стискайки мъжката длан с треперещите си пръсти, Джини започна да се концентрира върху гласа му, тъй като изпитваше потребност да се залови мислено за нещо.
Постепенно, докато гласът ставаше все по-ласкав, но без сянка от угодничество, докато й говореше, успокояваше, извеждаше от тресавището на твърда земя, Джини се успокои, напрежението остана някъде зад нея и тя се предаде в ръцете и гласа му, които я обгръщаха отвсякъде.
— Как го правиш? — попита след известно време по-възрастната жена на име Хелън. — Използваш ли върху нея… онзи метод? Чух, че се нарича хипноза или животински магнетизъм. Тя не прави впечатление на податлива жена, не и с този цвят на косата. Чудно как успяваш я успокоиш. Наистина ли те приема за свой съпруг? Надявам се, братко, не си се захванал с някоя опасна измама или игра, която да доведе до сълзи и разбити сърца. Чух я да вика в треската си онзи Стив, нейния мъж…
— Той не й е истински съпруг. Всъщност бе омъжена за него насила, и той никога не й е бил верен. Правеше я нещастна. Аз съм й необходим, тя разчита на мен, има нужда от мен, вярва ми. Не забелязваш ли? Тя започва да ме обича. Двамата с нея ще си тръгнем оттук като мъж и жена, като семейство. Не се съмнявай в това.
Ричард Ейвъри, лорд Тиндейл, се усмихна с мъка на сестра си, но тя не му отвърна. Хелън Ейвъри бе по-възрастна от брат си и го обичаше с искрена, почти майчинска любов. Бе горда и щастлива, когато той реши да стане лекар. Бе останала при майка си и баща си, неомъжена, докато в продължение на четири години Ричард пътуваше, за да учи и прави изследвания. Той бе ненаситен за знания и Хелън разбра това, когато веднъж си дойде вкъщи и обяви, че западната медицина само се плъзга по повърхността. Влечеше го Изтока, където неразгадаемото и неизследваното бяха даденост, а хората познаваха невидимите сили на ума, с които може да бъде лекувано тялото.
Баща му, лорд Тиндейл, не одобряваше това, и Хелън знаеше защо. Беше заради майка й, някогашна принцеса и наследница на могъщо кралство. Още като дете настойниците й заговорничили срещу нея, възнамерявайки да я убият и изместят от трона. Точно тогава, на път към Източноиндийската компания, младият английски лорд пресичал границата между Афганистан и контролираната от Русия Персия. По това време той бил шпионин на компанията, представящ се за търговец. По някаква случайност му се удало да спаси принцесата от похитителите, които я били отвлекли, за да я убият. Това беше дълга история, за която Хелън предпочиташе да не мисли. Но Ричард бе същият като майка си — изпитваше неистово, изгарящо желание да пътува, да изследва чужди земи и чужди култури. Как иначе можеше да се обясни това, че при едно от своите завръщания той й бе разказал за някакво приключение, което преживял в Мека и което неимоверно много го променило, подтиквайки го да стане мюсюлманин като майка си. Да — мислеше си Хелън — Ричард със сигурност е необикновен човек.
Беше от онези мъже, които никога не мирясват, винаги са недоволни и не се задържат за дълго на едно място. Притежаваше дарбата на лечител и ако беше пожелал, можеше да придобие световна известност. Колко странно, че Ричард, който преди винаги бе изглеждал толкова… себедостатъчен, изведнъж се бе влюбил. Къде щеше да ги отведе тази неочаквана страст? И какво щеше да стане с жената? Хелън бе научила част от нейната история и изпитваше съчувствие към нея. Но какво щеше да стане, ако тази жена, която брат й така страстно обичаше, не отвърнеше на чувствата му?