Тази нощ Ричард Ейвъри не я остави да спи сама както обикновено — люби я с думите, а след това с ръцете си — нежни и любопитни, също и с устни… А когато Джини се почувства като лира с изопнати до скъсване струни, вибрираща от желание да му се отдаде, той я взе. След това легна до нея, притискайки я крепко и нежно до себе си, докато и двамата заспаха.
23
По-късно Джини си мислеше за тази нощ като за повратна точка в неспокойния й, криволичещ живот. В своя див бяг, търсеща убежище, бе преминала някаква невидима бариера, и веднъж прекрачила прага, чу вратата да хлопва зад нея, скривайки я от несигурността. Да, най-сетне се почувства в безопасност и знаеше, че го дължи на Ричард. Тя повярва на думите му, че слепотата й е временна. Повярва и се почувства сигурна, заобиколена от грижите и любовта му. От това ли имаше нужда или й липсваше лудото люшкане между възторга и отчаянието, когато се чувстваше ту замаяна от щастие, ту напълно нищожна? Как е могла да желае един мъж и да се бори със зъби и нокти, за да го запази, без да е сигурна в него? О, между нея и Стив бе имало горчиво-сладка смесица от чувства, но те бяха изтъкани от конфликти, интриги и несигурност. Двамата никога не се довериха напълно един на друг, затова и толкова често се бе налагало да се разделят. Напоследък бе по-лесно да не мисли за Стив или за каквото и да е друго от миналото. Тя имаше Ричард, който я слушаше без ревност, без съмнения, способен да й обясни всичко — дори нейните собствени постъпки.
Като своенравно и разглезено дете, тя бе попадала от една безпътица в друга, наранявайки най-вече себе си. Колко глупава се бе оказала! Но колкото преди бе твърдоглава и своеволна, склонна да върви по свой собствен път, толкова по-доволна бе сега, оставяйки се да бъде водена от Ричард. Той бе изключително мъдър и толерантен мъж, спокоен и любящ. Джини бе щастлива, че се е влюбил в нея. Преди времето се влачеше мъчително и като че безкрайно, но сега Джини оставяше дните и нощите да се сливат в сладостна безметежност. Тя вече бе престанала да пита Какъв ден сме днес? и Колко е часът? Всичко това вече нямаше значение по единствената възможна причина — тя бе съвършено щастлива и доволна.
Неусетно настъпи денят, в който Хелън трябваше да си замине, за да отиде при майка си, както почти свенливо бе обяснила. Горката Хелън — помисли Джини, — без собствен живот, без свой мъж. Опита се да си представи майка им — такава, каквато я бе описал Ричард — висока и слаба, с подчертани скули, бледо лице и тъмнокафява коса (лорд Тиндейл, разбира се, бе русокос).
— Кога почина той? А бяха ли щастливи родителите ти?
За момент, преди да отговори на въпроса й, Ричард замълча и Джини почти си го представи как вдига рамене.
— Могат ли децата да знаят? Винаги съм си мислел, че тяхната история е много романтична и съм сигурен, че майка ми докрай остана предана на своя съпруг. Той бе окуцял след падане от кон. Случило се няколко години, преди да се родя.
— Сигурно е било тъжно — Джини потръпна от примесено със страх чувство на състрадание. Дали нямаше завинаги да остане сляпа?
— Почина преди няколко месеца — каза Ричард рязко, прекъсвайки мисълта й по своя си, тайнствен начин. — Но не се разстройвай! Бе болен почти от година и знаеше, че ще умре. Направих каквото бе по силите ми, за да облекча страданията му. Той беше добър човек.
Джини усети известна неловкост в думите му. Прииска й се да вижда както преди. Обгръщащият я мрак все така я плашеше, правеше я зависима от другите.
— Обичаше ли баща си? — прикривайки собствените си емоции, попита тя. Въпросът сам се изплъзна от устните й и тя добави бързо, притеснена от нетактичността си: — Аз… предполагам, че не трябваше да питам, но… Постъпих безсърдечно, оставяйки баща си в Ню Орлиънс, точно когато бе толкова болен. Мислех, че го обичам много, но всъщност изобщо не съм го познавала. Виждаш ли, мислех си… че иска да ме използва. И тогава ми казаха, че той изобщо не ми е баща… — Историята се изплъзна неусетно, а Ричард не продума, докато Джини не свърши. Чудеше се как ли ще реагира той и остана изненадана от смеха му.
— О, скъпа любов моя, колко си приличат съдбите ни! Сега съм по-сигурен откогато и да било, че линиите на безбройните ни животи често са се преплитали. Виждаш ли, човекът, когото наричах „татко“, също не беше мой истински баща. Не ми бяха казали, и аз не би трябвало да зная, докато не попаднах на някакви документи, — нещо като дневник. След злополуката на баща ми — или на човека, когото винаги съм мислел за свой баща, — му казали, че не може да има повече деца. Това се случило след раждането на Хелън. Бедната ми сестричка… Очаквали да се роди момче. Лорд Тиндейл бил последната издънка на знатния род. Както се досещаш, името, земята и приходите, съпровождащи титлата — всичко, което е притежавал, — поради сложния ред за наследяване щяло да отиде в полза на короната. Ето защо имало нужда от наследник, за да бъдат осигурени майка ми и сестра ми.