— О, Ричард! Не трябваше… сигурно много те боли да говориш за това. — Джини стисна силно пръстите му, преди той да продължи с равен глас:
— Не, защо трябва да ме боли. Било е изпитание, разбира се. Но бих могъл да си представя какво му е минало през главата. Той обичал жена си и тя го е обичала и му била благодарна за онова, което направил за нея. И после… те обсъждали това с месеци. А накрая… накрая се уговорили. Баща ми писал на един стар приятел, много близък свой приятел от детинство, с когото били изгубили връзка. Този човек бил вдовец и също имал дъщеря, която по онова време тъкмо се била сгодила, приставайки на някакъв чужденец. Така че… започваш ли да разбираш, любов моя, как съм бил заченат. Майка ми и сега все още е хубава жена. Навярно тогава е била… прелестна. Била горе-долу дванадесетгодишна, когато английският „милорд“ я спасил. Твърде млада! Тя… направила каквото трябвало и за щастие това не продължило дълго, защото приятелят на баща ми бил силен и мъжествен. Родил съм се девет месеца след като той напуснал Куба — горещата страна, избрана от лорд Тиндейл за негов и на персийската му съпруга дом.
— И? — въздъхна Джини, увлечена от историята. — Този човек, твоят истински баща, виждал ли си го някога? А майка ти, тя…
— А, очакваш щастлив край на тази приказка? Е, би могло да се каже… предполагам. Лорд Тиндейл, знаейки, че е близо до смъртта, писал още веднъж на своя приятел, когото очевидно не бил забравил, въпреки че той, от своя страна, се оказал достатъчно джентълмен, за да стои настрана. Виждаш ли, той пристигна в Куба няколко седмици след смъртта на баща ми. Не мога да не мисля за лорд Тиндейл като за свой баща. Малко след това аз напуснах семейството си. Без съмнение — незряла постъпка от моя страна. Щях да се срамувам от нея, ако не те бях срещнал.
Това е направо невероятно — смаяно помисли Джини. Ето откъде били сините му очи, черната коса и необяснимото усещане за близост, което й даваше тембърът на гласа му. Да, дори дългите, чувствителни пръсти, които я галеха и възбуждаха нежно и умело. Какво невероятно съвпадение, дон Франсиско Алварадо беше баща на Ричард. И дядо на Стив! — нашепваше потресено съзнанието й. Ето защо Ричард бе толкова сигурен, че дон Франсиско ще й позволи да вземе децата със себе си.
А Стив? Какво щеше да направи той, когато научеше, че е изгубил не само жена си, но също и близнаците, и че не е единственият наследник на дон Франсиско?
Няма да се трогне особено… Не съм сигурна дори, че мисли за тях като за свои деца. Всичко това е непоносимо! — развълнувана си каза Джини. Не, тя ще послуша Ричард, който бе лекар на душата й също толкова, колкото и на тялото. Бе я посъветвал да гледа напред, в бъдещето, вместо да живее в миналото. Точно това трябваше да направи. Имаше пълна вяра в Ричард — невероятно бе как я успокояваше и укротяваше с ниския си, спокоен глас нейните понякога страховити настроения. Ричард не криеше нищо от нея, можеше да разчита на пълна откровеност от негова страна. Той не скри дори факта, че сега дон Франсиско бе женен за неговата майка и я бе довел със себе си в Мексико. При тях бе заминала Хелън.
— А сега, скъпа, мисля, че това ти е достатъчно за днес! Виждам, че се мръщиш, обаче всяко напрежение е вредно за теб. Само помни, че няма за какво да се притесняваш. Ти си моята възлюбена и единственото ми желание е да не ти липсва нищо.
Хладните му пръсти докоснаха леко челото й и, докато той продължаваше да й говори, Джини неусетно се унесе в дрямка. От известно време имаше главоболие, а сега болката бе изчезнала. Бе се доверила на Ричард и по някакъв странен начин започваше да вярва, че откакто я бе спасил, животът й му принадлежеше. Тя дори престана да се обвинява за всичко онова, което се бе случило, за собствената си слабост.
— Ти си жена, която е оцеляла и преодоляла всички препятствия по пътя си. От какво се срамуваш? Не, прескъпа моя, трябва да престанеш да се самообвиняваш. Най-малкото пък за това, че си жена с нормални потребности. Имаш толкова красиво, сякаш създадено за любов тяло — в това няма нищо лошо. Обичам те и не ревнувам заради миналото ти и заради любовниците ти, независимо дали си мислела, че ги обичаш или не. Ти си великолепна любовница. Как бих могъл да обвинявам някого, че те е пожелал? Ревността няма нищо общо с любовта, а само с притежанието. Спри да се притесняваш… Почини си сега. А когато се събудиш, всичко ще ти се стори по-просто.