— Остани с мен… моля те — чу се да казва, останала без дъх, Джини.
— Винаги ще бъда до теб, докато ме искаш. — Галеше тялото й, докосвайки я нежно и умело с ръце, за които нямаше тайни. Не груби и настоятелни, а търсещи и даряващи наслада. А също и забрава…
Малко по-късно светът, на който Джини едва бе започнала да се радва, изведнъж се пропука. Пристигнаха дон Франсиско с новата си съпруга и заварената му дъщеря. При все че Джини се радваше на завръщането на Хелън, тя се страхуваше от неизбежното спречкване с дон Франсиско. Какво ли щеше да си помисли той, научавайки, че е сляпа? Може би щеше да реши, че на нея не може да й бъде поверена грижата за невръстните й деца. Той бе взискателен и непреклонен старец. Колко трудно й бе да мисли за него като за омъжен за много по-млада от него жена, родила преди толкова много години детето му. И колко трудно й бе да си представи, че това дете е Ричард.
— Трябва да сториш това заради самата себе си… Знам, че си достатъчно смела. Усмихни се! Няма да те изяде. Убеден съм, че таи най-добри чувства към теб, иначе не би дошъл.
Думите на Ричард я ободряваха, но й бе невъзможно да седи в очакване на звука от отварящата се врата, без в съзнанието й да се появи една картина от преди няколко години — Джини застанала пред този стар тиранин, който й обясняваше, че трябвало да се омъжи за неговия внук. Кога беше това? Годините се сливаха, а случките се смесваха като бои, разлени върху палитрата на художник. Тогава, чувайки вратата да се отваря, долавяйки звука от почукването на бастуна по полирания под и един рязък глас, който настояваше за обяснение за какво е всичко това, на Джини й се стори, че времето се е върнало назад в годините, когато тя не се предаваше лесно.
На прага дон Франсиско спря малко смутен и се загледа в седящата до прозореца красива млада жена с огнени коси, в които проблясваше слънцето. Стори му се невероятно, че тези големи, сведени надолу зелени очи не могат да го видят. За бога, изглеждаше същата или почти. Косата й бе отрязана и падаше на вълни, оформена в прическа в стил ампир. Волевата й брадичка, някога предизвиквала авторитета му, също не се бе променила. И…
Като си спомни защо бе дошъл, дон Франсиско прекоси стаята, все още леко задъхан и уморен от пътуването, макар че по-скоро би умрял, отколкото да си го признае.
— Джини, скъпа, ще простиш ли на стареца, ако седне, преди да започнем нашия разговор? Има доста неща, които би трябвало да си кажем. Ще съм ти благодарен, ако ми обадиш, когато се умориш.
Уплашена, Джини не успя да сдържи сълзите си. Подобно внимание бе необичайно за Дон Франсиско и тя бе изненадана да чуе от устата му извинения за това, че я е въвлякъл в един брак, който очевидно я бе направил нещастна.
Младата жена се опита да възрази:
— Но аз обичах Стив. О, моля ви, вие ме познавате достатъчно добре, за да знаете, че рядко правя това, което не искам. Освен… освен ако не съм принудена насила. — Гласът й стана равен и нежен. — Някога обичах Стив и мислех, мили боже, мислех, че съм в някаква приказка, където всеки живее щастливо до края на дните си. Вината не бе само негова — никога не съм била жена за него. Ана бе толкова търпелива и безукорна, когато той… изчезваше за дълго. Но аз… понякога се питам дали ми е простил онова, което ми се случи… или което позволих да ми се случи. Мисля, че ме е обичал известно време или поне така е смятал. Но… какво значение има това сега? Не знам какво да ви кажа, бяхте толкова мил с мен, толкова гостоприемен… Така съм уморена, така… осакатена! Стив никога не би приел сляпа жена за съпруга. Докато Ричард…
— Ти знаеш всичко? Цялата история? — Не виждаше лицето на дон Франсиско, но гласът му звучеше дрезгав от вълнение. Това изобщо не бе онзи враждебен и арогантен глас, който помнеше от едно време.
— Ричард ми разказа част от нея и аз наистина разбирам… Без да скрива нищо, старецът й разказа останалото, включително най-скорошните събития — неговата среща със Стив в Куба. На Джини не й бе трудно да си представи как е протекла. Виждаше гнева в очите на Стив, начинът, по който едва е сдържал гнева си — единствено заради уважението, което хранеше към дядо си.
— Бе изминал дълъг път, за да ме открие, и издейства да ми разрешат да напусна Куба.