Тогава поне можа да уреди това благодарение на учтивите испански войници, които бяха настояли да ескортират Стив до хасиендата на покойния лорд Тиндейл. Същите войници изгаряха от желание да придружат бившата лейди Тиндейл, новия й съпруг, малкия им антураж от слуги и багажа им до Порт Нуевитас. В този смисъл, доста иронично, Стив почти бе решил да напусне Куба, изпращайки на Бишоп телеграма и пълен доклад по случая. Възнамеряваше да се раздели с Пако и да се скрие някъде при бунтовниците. Но гордостта му го бе предпазила от повече препирни с гневливия му и неразумен дядо. Тогава, на доковете, двамата се разделиха с хладна тържественост. Стив се бе навел да целуне малката изящна ръка на новата си, все още привлекателна баба, изричайки благопожеланията си с безизразен и сдържан глас.
— Бих искала да дойдеш с нас… — бе казала тя меко. Стив остана с впечатлението, че й се искаше да добави още нещо, но той само се бе усмихнал вяло, свивайки рамене:
— Имам в Хавана спешна работа, която не търпи отлагане.
— Работа значи! — Бе избухнал дон Франсиско с бляскащи очи. — Имаш две деца, които ще пораснат, чудейки се имат ли или нямат баща. Тези мистериозни твои изчезвания по цели месеци, без да дадеш никакво обяснение на хората, които се тревожат за теб… е, казах каквото имах да казвам. Няма да повтарям повече. Превърнал си се в чужденец за всички нас.
Може би с тези грубости дядо му целеше да се отрече от него? Стив не бе имал време да разбере, защото, преди да каже нещо повече, се бе чуло покашляне зад гърба му и един тъп испански ефрейтор го уведоми, че в щаба им било получено спешно послание за него… Госпожата идвала от далече…
— Върви да си вършиш работата, Естебан — студено и сухо бе казал дон Франсиско, — а аз ще върша своята.
Госпожата, пропътувала целия път до Нуевитас, за да му донесе лично новините бе Мария Фелипа.
Подробности. Останалото бяха подробности. Андре Делери… Джини. Съдба или ирония? Трябваше да си спомни бурната й съпротива, трябваше да се вслуша в тихите думи, изречени тогава в стаята на Соня, когато се обърна и я видя да стои вцепенена на вратата, бавно осъзнаваща случилото се. Това бе моментът, когато я изгуби. По дяволите собственият му егоцентризъм — бе сигурен, че ще си я върне. Като някакъв герой от комична опера той крещеше и заплашваше, заповядваше й да се прибере в къщи, а би трябвало да знае… Но каква полза, по дяволите, да преживява това отново и отново? Той и никой друг бе нейният убиец — толкова сигурно, колкото и ако собственоръчно я бе погубил.
— Съжалявам, че се наложи аз да ти го кажа, но татко сметна, че ще е най-добре да го чуеш от жена. Ако можем да сторим нещо за теб…
Някога бе изпитвал желание да я убие. Веднаж дори почти успя да го направи и щеше да я удуши, ако тя не се бе хвърлила в прегръдките му, притискайки устни в неговите… Някога. Много отдавна, когато те все още намираха път един към друг.
Шумът от вятъра, свирещ покрай ниската, служеща за депо ограда, върна Стив обратно в настоящето. По дяволите спомените! Нямаше смисъл отново и отново да се връща към нещо, което не можеше да промени. Това че бе убил Андре Делери в шумен дуел, наблюдаван от половин Хавана, не успокои болката… Неочакваното и изненадващо предложение на Мария Фелипа, нейната ревниво пазена девственост — цената, която тя му предложи за свободата му — не успя да притъпи болезнената нужда от единствената жена, която не можеше да има и никога нямаше да има — Джини… Неговата лисичка с огнени коси, неговата зеленоока съблазнителка.
Прейърс енд — името изглеждаше доста подходящо за настроението му. Малко пътници слязоха от влака на това забравено от бога място. Неочаквано, сякаш изпод земята изниква някакъв старец и с нескрито любопитство заоглежда слабия, строен мъж, който слезе от вагона и се протегна.
— При Джак Прендъргаст ли сте дошли, а, господине?
Стив му отвърна със смръщен поглед и сви рамене:
— Е, може би. Поне е един от хората, които навестявах, когато за последен път бях по тези места — повдигна тежките си дисаги и се запъти към товарните вагони, с бъбривия старец подире си:
— Значи мислите да поостанете, а?