Вратата на бара се отвори и Джарет Кади, все още олюляващ се, насочи пистолет към него.
— Копеле, сега ще те довърша.
Стив, вече на земята, с мъка вдигна револвера си. Стори му се, че дръпна спусъка, но не можеше да бъде сигурен, защото изведнъж всичко избледня и тялото му престана да се подчинява на неистовите сигнали на мозъка. Оглушителен трясък, сякаш от някаква експлозия в черепа му… а след това безкрайното пропадане — съвсем бавно, въртейки се в кръг… И една последна изплъзваща се мисъл, преди всичко да изчезне: Исусе, умирам…
След оглушителната пукотевица последва почти болезнено безмълвие. Внезапно по улицата се разнесе трополене на каруца. Чуха се гласове, крясъци, някакви заповеди.
— Спрете да стреляте, проклетници, да се омитаме оттук! Очистихме го…
— Ей, застрелял е Мърфи! И Джарет…
Подобно на закъснял театрален прожектор, месецът показа забуленото си в облаци лице над нащърбените върхове на планините. Сега можеше да се различи жената, караща каруцата. По лицето й се четеше смущение. Под белия шал, който се вееше на вятъра, свободно падаше тъмна коса.
— Какво се е случило? За бога, някой да ми каже какво се е случило! Джарет…?
— Джарет нямаше късмет, Лизи. Съжалявам. Оня беше чужденец, от наемниците на Прендъргаст. Вдигна скандал и започна да стреля. Съжалявам…
— Ей! Да вдигнем телата от улицата, преди шерифът да се е събудил. Извинявай, Лизи, но ще трябва да използваме колата ти. Берт…
— Разбира се, Милт. Ще се погрижа за всичко и веднага ще изпратя Док до в къщи. Шерифът не трябва да узнае абсолютно нищо.
— Не трябваше да идваш, Лизи. Наистина съжалявам. Дай да държа юздите.
Един по-стар, набит мъж се покатери до ужасената млада жена, а силните му ръце удържаха внезапно подплашилите се от миризмата на прясна кръв коне.
— Джарет? — изрече отново тя през сълзи и, хълцайки, скри лице в рамото на човека. Старите ресори на каруцата заскърцаха под тежестта на телата. Кръвта се стичаше между изкорубените дъски.
— Какво ще правим с него? Ще ми се да го оставим на лешоядите. Той уби Джарет, и Том, и Блеки…
— Ще откараме и него. Не искаме Прендъргаст да научи, нали така. Нека го оставим да чака и да се чуди. Дай трупа тука, Пити; Утре ще го хвърлим на лешоядите.
До ранчото на Кади имаше повече от час път. Когато пристигнаха, очите на жената, Елизабет Кади, бяха изсъхнали, а лицето й изглеждаше измъчено и изпито.
— Знаех си, че ще се случи нещо лошо. Умолявах Джарет да не ходи в града. А след като тръгна, все за това си мислех… Не трябваше да взима Фиделито със себе си, тези работи не са за малки деца… О, боже!
— Тихо сега, Лизи, тихо. Някоя от жените ще дойде при теб тази нощ. Знам, че е трудно…
— Джарет нямаше късмет. Тоя беше бърз. Чудя се колко ли му плаща Прендъргаст?
Било им писано още да се чудят. Когато пристигнаха в къщата, един от мъжете, разтоварващи телата, откри, че един е жив — чужденецът, наемникът на Прендъргаст, бе още жив.
— Копелето още диша и хич не мога да си обясня как — скръцна със зъби Милт Кихоу. — Ей сега ще го довърша.
— Не!
Студеният глас на Елизабет Кади го накара да се извърне изумен. Застина така, с изваден револвер.
— Сега, Лизи…
— Не… — отново рече тя с безизразен глас, под обърнатите към нея погледи. В някои от тях се четеше състрадание, в други — любопитство. После додаде по уверено: — Щом още е жив, и ако Док го излекува, нека увисне на бесилото. За убийство!
26
Когато дойде в съзнание, Стив се чувстваше така, сякаш вижда водната повърхност някъде дълбоко от дъното на океана. Светли проблясъци и сенки, размазани силуети, които плуваха около него, появяваха се и отново изчезваха. Беше буден или поне жив. Но къде? Как?
Затвори очи, а когато ги отвори имаше чувството, че са изминали само няколко мига. Откри, че лежи в малка, обляна в слънчева светлина стая, а цялото му тяло е покрито с бинтове, дори главата. Онова, което беше останало от него, му причиняваше непоносими болки. В стаята имаше и някаква жена — хубавичка, с тъмнокафява коса и лешникови очи. Лицето й беше студено и мрачно. Когато го погледнеше и срещнеше погледа му, очите й се присвиваха. Не можеше да си обясни изражението й. Защо го мразеше? Не бе я виждал никога преди.