Стив понечи да говори, но само при мисълта за това разбра, че е твърде уморен и слаб. Все пак бе издал някакъв звук, защото жената се наведе над него и поднесе към устните му вода. Чу я да го пита с равен, идващ сякаш от много далече глас дали е в състояние да говори. След това усети тежестта на клепачите си и пряко воля си отново заспа.
Сега се луташе между съня и някакво нереално, полубудно състояние. Веднъж, докато бе в съзнание, я съзря надвесена над себе си да го насилва да погълне лъжица водниста супа. Друг път видя някакъв мъж с прошарена брада да сменя кървавите бинтове, причинявайки му непоносима болка. Жената със смръщеното лице също бе там.
— Ще живее ли, Док?
— Не мога да повярвам, че още е жив, с всичкото това олово в тялото си. Има силен организъм, предполагам. А и ти си дяволски добра болногледачка, Лизи. Не че съжалявам, задето го излекувах…
Разговорът обърка мъжа на леглото и му се прииска да попита… но мисълта си отиде, преди да бъде облечена в думи. След като докторът си тръгна, болката стана още по-непоносима. Макар че се опита да остане буден достатъчно дълго, за да попита жената… да я попита защо… Навярно отново бе загубил съзнание.
Следващия път, когато се събуди бе вечер. Нямаше представа какъв ден е. Но светлината отвън бе червеникава и постепенно избледняваше. Болният забеляза, че в стаята е запалена лампа. Жената му донесе супа в глинена паница и започна да го храни, а това го унижаваше. Този път, насилвайки се, успя да промълви едно „Благодаря…“, след като тя бе привършила. Жената вече ставаше от стола си, но се спря и кратко рече:
— По-добре ли се чувстваш?
Стив кимна с глава, затваряйки очи от болка. А жената, без да продума, излезе от стаята и почти веднага се върна с чифт белезници. Той не оказа съпротива, докато заключваше дясната му китка за желязната табла на леглото. Само се смръщи в недоумение:
— Защо правиш това? Мислех… Докторът каза, че си сестра и си ми спасила живота? Тогава защо…
— Само така ще могат да те обесят — отвърна тя студено и му обърна гръб.
Той се загледа във вратата, която тъкмо се бе захлопнала след нея, опитвайки се да мисли, да си спомни… и разбра, че не може. Дори това малко усилие го измори и отново усети как реалността му се изплъзва. Не след дълго заспа.
На следващия ден момичето се върна и се зае с него умело и безчувствено, сякаш той бе ранено животно, предназначено за кланица.
Изглежда беше сутрин. Тя му бе донесла закуската — някаква противна на вкус каша — и отначало отказваше да говори.
— Защо? — почувства се достатъчно силен, за да настоява. — Бих искал да знам защо ще ме бесят. И защо ти толкова държиш на това.
Накрая, побесняла от яд, тя се обърна към него с режещ глас:
— Един от мъжете, които уби миналата седмица, беше моят мъж — в гласа й имаше горчивина. — Довлече се дявол знае откъде, като дебнещ вълк единак. Казаха ми колко бърз си бил и как нарочно не си му дал шанс. Права ли съм? Е, сега знаеш защо ще те обесят. И аз ще отида да гледам.
— Но аз… — Стив бърчеше вежди и се опитваше да си спомни, но през това време жената му обърна гръб и излезе. Затръшването на вратата предизвика болезнено пробождане в слепоочията му. Той затвори очи и остана така, усещайки болката по цялото си тяло. Спомни си. Да, имаше изстрели… и парещи огънчета. Куршумите разкъсваха плътта му като кръвожадни насекоми. Невъзможно бе да е жив — спомни си как умираше.
Капаците на прозореца бяха затворени, но — стари и изкорубени — през тях се процеждаше светлина и шум от улицата… Гласове, тропот на копита, мучене на крава.
Ама тая жена? Дали е била там, докато траеше престрелката? И защо ли още беше жив? При всеки опит да си спомни нещо в слепоочията го пробождаше режеща болка, а понечеше ли да помръдне, болката ставаше толкова силна, че му се гадеше. Бе по-лесно да спи, да умре отново.
Полузаспал, в безсъзнание, той се мяташе наляво-надясно, докато раните му не се отвориха отново. От топлата лепкава кръв и вътрешния студ го втресе неудържимо. Усещаше всичко в просъница. Помисли си, че е буден отново, защото чу собствения си глас. Какво ли бе казал? Кожата му гореше, бе изритал завивките. Усети ледената й ръка на челото си.
— Май пак те тресе. Изпий това.
Беше изморен от нейната игра. Защо, по дяволите, не го остави да умре. Но тя държеше здраво поднесената към устните му чаша и го насилваше да преглъща. Мразеше смесеното чувство на безпомощност и ярост. Когато жената се появи отново, гласът му звучеше дрезгав и почти безплътен:
— Виж, гос’пойце… госпожо…
Мамка му, изглеждаше много млада, почти момиче, за да е омъжена.