— Не трябва да говориш — тя решително го остави, по-ядосан от всякога. Вече се чудеше дали жената изобщо съществува, освен във въображението му, ако, разбира се, още бе жив. Въобразяваше ли си или сънуваше? Може би наистина бе мъртъв и тази чиста бяла стая бе адът.
Започна да изучава стаята — денем, когато слънцето струеше през счупените летви на капаците и хвърляше светли петна по пода и стените. На отсрещната стена имаше ковьорче, а в ъгъла — малко дървено разпятие. Дали тя беше католичка? Точно срещу леглото се виждаше старомоден скрин с плетена покривчица върху него. Под прозореца видя умивалник, а върху него кана от кована мед без дръжка и нащърбен порцеланов леген за миене.
Не можеше да е затвор, нямаше решетки. И все пак той бе затворник. Дрънкането на ръждивите железни белезници му напомняше за това. Казаха му, че ще увисне на бесилото. За бога, защо? Бяха ли го измъчвали, докато е лежал в безсъзнание, или обесването, за което говореше жената щеше да бъде най-обикновено линчуване? И защо не беше виждал никой друг, освен нея! Наистина ли оня ден тук имаше доктор, който му сменяше превръзките, или й това бе сън?
Изпадна в мъчителен унес, изпълнено с кошмари, в които се виждаше как убива, бяга, преследва, яздейки през пустини и планини, а някой е по петите му — винаги невидим за него. А понякога имаше спътник. Меко женско тяло, притиснато до неговото, кичур бакърено червена коса, който докосваше лицето му и почти го заслепяваше. Опитваше се да се улови за нея, но се разнасяха изстрели и той падаше. Плющящи като камшици изстрели от револвери. Усещаше как се врязват в тялото му и агонизираше на границата на поносимото. Умираше отново. Знаеше го, защото беше заключен някъде под земята и се бореше да се освободи, докато останеше без дъх.
След това опитваше отново и отново, а белезниците дрънчаха о металната табла на леглото. Той падаше назад от слабост, задъхваше се, а потта обливаше тялото му. В отчаяният му мозък се блъскаха усещане за невъзвратима загуба и примесена с горчиво безсилие болка.
Неочаквано жената се бе появила отново. Ръцете й го докосваха и за момент гласът й издаде някаква сянка от чувство.
— Какво, за бога, си сторил? Толкова ли си луд да мислиш, че ще се освободиш?
Почти се изкуши да се защитава, но се насили да замълчи. Тя остави лампата, която държеше, и мъжът забеляза, че скромно носи косата си на дебела плитка, преметната през рамото й. Бе облечена с някакъв пристегнат през кръста халат. И когато се наведе над него, той усети миризмата на чисто и уханно женско тяло. Сложи ръката си на челото му и каза загрижено, плъзгайки я надолу по гърдите на мъжа:
— Целият си вир-вода! Треска ли имаше?
Изведнъж погледите им се срещнаха, нейният — объркан, а неговият — отчаяно търсещ и питащ. После очите й потъмняха и тя се извърна рязко, сякаш не можеше да понесе погледа му.
— Сигурно си жаден — рече решително и му донесе вода. Постоянно го насилваше да пие нещо, но този път той й беше благодарен.
— Благодаря ти…
Тя се стресна, обърна се настрани, оправи възглавницата му и дръпна нагоре завивките, така че да покрият полуголото му тяло. Под халата, макар и раздърпан, за момент на светлината на лампата се откроиха извивките на тялото й. Тя се обърна припряно, за да си тръгне, и посегна да вдигне лампата, когато мъжът каза:
— Не, не си тръгвай още. Моля.
Тя се спря за миг, все още с гръб към него:
— Ще се оправиш, вече нямаш треска.
— Трябва да говоря с теб — гласът му бе нетърпелив. — Вярвам ще разбереш!
— Да разбера! — гласът й се извиси — рязък и пронизващ, и тя рязко се обърна. Лампата хвърляше отблясъци, разкривайки неумолимото изражение на лицето й. — Господине, знам ги аз такива като вас. Хладнокръвни убийци, които като побеснели кучета дебнат да се нахвърлят върху жертвите си. Сякаш оръжията, които носите, ви дават правото да убивате всеки, изпречил се на пътя ви, както сторихте със съпруга ми. Вие и такива като вас — неусетно му бе заговорила на „вие“, но думите й бяха като отрова, — трябва да бъдете държани затворени, като хищни животни. А може би вече сте бил там?
— Затвор? Какво имате предвид? — веждите му се събраха и гласът му стана рязък подобно на нейния.
— О, нямате много тайни от мен, господине. Да не мислите, че не съм забелязала всичките тия белези? Носели сте окови и са ви налагали с камшик. Трябвало е по-добре да си свършат работата! Каквото и да сте направил, навярно е било наистина лошо. Вие… вие сте зъл, ето какъв сте…
Той слушаше, без да трепне, като я изчака да свърши. След това каза с гневен глас: