— Боже мой! Вие знаете за мен повече, отколкото аз самият. Значи съм избягал престъпник, а сега и бесен вълк единак.
— Точно така. И не си въобразявайте каквото и да било само защото… съм ви върнала към живота. Бих направила същото за всяко болно животно, дори койот. Но този път няма да избегнете бесилото.
Той се втренчи в нея, слисан от яростта й.
— Опитвали ли сте се вече да ме бесите? И някой някога ще ми каже ли защо трябва да бъда обесен?
В усилието да сдържи яростта си тя пребледня като платно.
— О! Вие… вие лицемер! Как смеете да се преструвате, че не си спомняте какво сте сторил! Или едно убийство в повече не означава нищо за вас?
Тя грабна лампата и разярена излезе, проследена от мълчаливия му поглед. Той чувстваше, че го обземат безпомощност и лудост. Проклета жена!
Следващия път, когато влезе, лицето й бе студено и преднамерено безизразно. Дори не го погледна, докато умело сменяше превръзките и дрехите му. Той също мълчеше, гледаше я и разбираше по руменината, обляла лицето й, че тя забелязва погледа му.
Не беше точно красива, но притежаваше стройно и гъвкаво тяло и грациозна походка. Имаше високи скули и сочни устни, когато не бяха свити неодобрително, както и добре оформена брадичка. Най-хубави бяха очите й — полупрозрачно зелено злато — големи и засенчени, с гъсти черни мигли. Косата й също беше гъста, падаше надолу по раменете на едри, тежки къдрици и скриваше почти детския й гръб.
Ненадейно мъжът наруши напрегнатата тишина, насилвайки се да не трепне, докато тя стягаше една превръзка:
— Докторът ще се върне ли?
Тя го погледна сдържано:
— Не е необходимо. Възстановявате се бързо, а и аз мога да ви преобличам и сменям превръзките.
Нещо го подтикна да отбележи язвително:
— Не виждам защо си правите труда. Защо просто не ме оставите да умра? Можете да ме гледате как кървя до смърт и това ще ви достави същото удоволствие като бесенето.
— Вече ви казах какво мисля. А и вашето обесване може да послужи за назидание на други като вас.
— Значи имате обичай да бесите хора, без да ги съдите?
— Няма нужда от съд. Вие застреляхте хладнокръвно трима души, един, от които бе съпругът ми, и ранихте още един, който може би ще умре. Имаше и достатъчно свидетели. Така че не можете да отървете кожата, като ме лъжете — по лицето й се изписа ярост. — Не, господине, дошъл сте тук, за да убивате, подмамен от кървавите пари на Прендъргаст.
— Изглежда онези, които съм убил, също са стреляли доста точно — иронично рече той.
Щеше му се да каже още нещо, но тя излезе, затръшвайки вратата след себе си. Остави го загледан в тавана и стените да гадае какво ли има зад тях. Беше горещо, почти можеше да помирише прахта отвън. От колко ли време бе тук? И колко ли оставаше, докато решат, че е готов да умре?
Когато жената се появи с обяда, той изпробва друга тактика:
— Може би ще е по-лесно, ако ме отключите, за да мога да се храня сам — предложи той.
— Не ви вярвам — студено промълви тя и, седнала на ръба на леглото, продължи да го храни, сякаш бе злоядо дете.
— Има ли цигари — попита мъжът, след като свърши с обяда и я накара да се намръщи.
— Не държа тютюн в къщата. А освен това един от куршумите е засегнал дроба ви, така че пушенето би забавило оздравяването.
Той прихна да се смее и спря едва когато го заболяха гърдите. Впечатли го контрастът между държанието й и този черен хумор. Тя избухна ядосано:
— Непоносим сте!
— А вие не можете да не признаете, че има нещо смешно в цялата ситуация! Буквално ме върнахте към живота, и сега седите на ръба на това легло, хранейки ме, сякаш съм дете. Дори се дразните, когато искам да пуша.
Това я разяри, а иначе бледото й лице бе поруменяло. Така изглеждаше още по-хубава.
— Как смеете да ми говорите по такъв фамилиарен начин. Човек като вас… звяр!
— Затова ли ме държите окован, сякаш съм домашен вълк? Има ли и друга причина, госпожо?
— О-о-о! — занемяла от ярост, тя го удари. Бе забелязал, че ръцете й са груби и мазолести, сякаш е работила цял живот. Наведе се над него с цялата сила на отворената си длан и, губейки равновесие, падна отгоре му. Почти инстинктивно той обви свободната си ръка около кръста й. И може би това бе причината ненадейно да я целуне, докато лицето й бе съвсем близо до неговото. За момент усети нещо като отклик, почти отдаване. И тогава с приглушено възклицание тя се изтръгна, бършейки демонстративно устните си с опакото на ръката, като го гледаше безмълвно. Обърна се и избяга от стаята.
27
На следващия ден храната му бе донесена от възрастен мексиканец, който мърмореше под носа си:
— Дори бесилото е преголяма милост за него. Госпожата не биваше да си мърси ръцете с тая мърша…