— Тя къде е? Да не би да урежда обесването?
Старецът го стрелна с уплашен поглед, а долната му устна увисна.
— Значи говориш испански, а? Имаш вид на бандит, само дето очите ти са сини, но това ни най-малко не ме засяга. Хайде, побързай, щото отвън има много работа. Не ми пука дали умираш от глад, или не!
С болезнена насмешка Стив вдигна рамене, което го накара да потръпне от болка.
— Трябва да ти кажа, старче, че и на мен не ми пука особено, само ми се ще да знам защо всички така дяволски желаят да ме обесят. За пръв път чувам, че човек, който се е защитил от нападение от засада, заслужавал линчуване. Или може би по вашия край законите са други?
Все още бе слаб като коте, а болката не заглъхваше. От смръщването на стареца разбра, че всякакви думи са безполезни. Очевидно го вземаха за някой друг и, след като не бяха успели да го убият, си бяха скалъпили някаква правдоподобна историйка.
Старецът категорично отказа да продума повече. А след като той си тръгна, Стив си наложи да остане да лежи неподвижно, преодолявайки силното желание да се хвърли от леглото само за да разбере колко са здрави белезниците. Проблемът бе в това, че нямаше достатъчно сила. Мразеше слабостта, уловила го като в капан. Непоносимите пристъпи на болка съпътстваха всеки опит да помръдне. По дяволите, дори мисленето му костваше неимоверно усилие. Главата му бучеше и той търсеше спасение в черната бездна на безсъзнанието или съня. Не успяваше да различи деня от нощта. Бяха го превърнали в проклето растение и Стив вече копнееше да долови звука от ботушите на онзи, който щеше да го отведе до бесилото.
Още два пъти мексиканецът идва, за да удовлетворява естествените му нужди, като неизменно отказваше да издаде друг звук, освен неясно мърморене под носа си. Когато накрая тя отново се появи, Стив осъзна, че му е липсвала. Липсвало му бе дори напрежението, което носеше със себе си.
Жената мълчеше, а скулестото й лице бе студено и неподвижно. Стив я наблюдаваше безмълвно. Когато с обичайните си умели движения започна да го преоблича и да сменя превръзките му, той притвори очи. Проклета студена кучка! И тя е същата като мексиканеца!
Бореше се с болката, усещайки щипещата раните по тялото му пот. Чу жената да казва:
— Ето… — след това поднесе чаша вода към устата му.
Ако лявата му ръка не бе привързана към гърдите, той с удоволствие би отблъснал чашата, без значение колко безполезно щеше да се окаже това движение. Сега обаче се подчини и я изпи. Погледът му беше не по-малко твърд и презрителен от нейния. Жената хвърли тенекиения съд върху умивалника и за миг остана неподвижна. След това ядосано, почти с усилие пророни:
— По-добре ли се чувствате?
— Има ли значение?
Тя се извърна и улови ироничното повдигане на едната му вежда, което накара лицето й да поруменее.
— Виждам, че сте се възстановил достатъчно, за да бъдете груб.
— Значи съм и достатъчно добре, за да бъда обесен, нали така? Какво чакате още?
— Ако някога съм срещал човек, който да заслужава да бъде обесен, то това сте вие! — избухна в отговор тя. Как мразеше подигравателната му усмивка! — Знаете ли изобщо какво е съвест? Не изпитвате ли поне малко угризение за хората, които хладнокръвно сте убил?
— Угризения? За това, че съм се защитил от група провалили се златотърсачи? — провлечено рече той, вбесявайки я. — Макар че, разбира се, може би трябва да съжалявам задето не са успели.
В последните му думи имаше студена като стомана заплаха и жената не издържа:
— Не си мислете, че може да отървете кожата с тази опашата лъжа. Доминго ми каза какви сте му ги наговорил. Трябва да знаете, че няма да мине…
— Госпожо, струва ми се, че сте си навили на пръста да ме обесите и нищо не може да ви спре. Така че защо е цялата тази церемониалност, защо отлагате? Или просто обичате самото очакване и мисълта за екзекуцията ми? Приятно ви е да си представяте как ще увисна на въжето? Може би сте от онези хора, които обичат бесенето повече от празниците?
— Ти… Само безнадеждно болен мозък може да си помисли нещо подобно!
Прозвучалата в гласа й ненавист извика на устните му подигравателна усмивка.
— Какъв е проблемът, госпожо? Мисълта за едно приятно малко празненство в чест на отмъщението не би трябвало да ви безпокои.
Тя му отправи безмълвен поглед, в който се четеше изпепеляваща омраза. Обърна се и излезе, затръшвайки с все сила вратата на стаята. Но непринуденият му подигравателен смях я сподири и навън.
Стив смръщено се взираше в затворената врата. Още една загубена схватка. Тя навярно също нямаше да се появи повече, докато не дойдеха да го вземат.